Глупци по целия свят се прекланяха на богове и богини. Но парите бяха единственото нещо, заслужаващо преклонение, защото да ги почиташ означаваше да виждаш как растат — все повече и повече, — а единственото, което той взимаше за себе си, го взимаше от някой друг и тъкмо в това беше същинското завоевание. Ден след ден, сделка след сделка, и печеленето на тези игри бе доказателство за искрена вяра и преклонение и — о, колко удовлетворение носеше.
Глупаците пускаха монети в общата купа. Богатите опразваха купите и в това се изразяваше истинското разделение между хората. Но и нещо повече: богатите решаваха колко монети да си спестят глупците, а как се отнасяше това спрямо властта? Коя страна беше за предпочитане? Сякаш изобщо бе нужно да се задава този въпрос.
Парите купуваха власт, като бог, благославящ поглъщането, но властта, както и богатството, никога не беше достатъчна. Колкото до жертвите — какво пък, те също не можеха никога да са достатъчно. Някой трябваше да чисти улиците, нали? Някой трябваше да пере дрехи и бельо. Някой трябваше да върши мръсната работа! И някой трябваше да се сражава във войните, когато богатите решат, че искат още.
Горлас Видикас, роден за богатство и отгледан за сан, намираше живота за хубав. Но можеше да стане и още по-хубав, а стъпките към подобрението бяха прости.
— Скъпа ми съпруго — заговори той, докато тя ставаше, за да излезе, — налага се да предприема едно пътуване и няма да се върна до утре, а може би и до вдругиден.
Тя спря, загледана някак разсеяно, докато слугите идваха да съберат блюдата след късната закуска — с мазолестите ръце, пърхащи като оскубани птици, — и рече:
— О?
— Да. Получих титлата надзорник на една операция извън града и трябва да инспектирам дейностите. След това се налага да отпътувам до Гредфалан Анекс за финализирането на един договор.
— Добре, съпруже.
— Уведомиха ме в последния момент — добави Горлас. — А уви, вече бях изпратил покани до Шардан и Ханут да вечерят с нас днес. — Замълча и я погледна с усмивка. — Оставям ги на вашите умели ръце — моля, предайте извиненията ми.
Тя го гледаше, леко смутена.
— Желаете да домакинствам на двамата ви приятели довечера?
— Разбира се.
— Разбирам.
И може би наистина разбираше — и все пак дали не го упрекваше? Не. А това леко изчервяване на бузите й дали не беше признак на възбуда? Но тя вече му обръщаше гръб, тъй че не можеше да е сигурен. И излизаше от стаята, с това нейно възхитително поклащане на бедрата.
И ето, свърши се… приключи.
Той стана и махна на личния си слуга.
— Приготви каретата ми, тръгвам незабавно.
Мъжът кимна мълчаливо и бързо излезе.
Някой трябваше да тимари конете, да проверява такъмите, да поддържа каретата чиста и спирачките в ред. Някой трябваше да се погрижи в пътните сандъци да има всичко, което трябва. И между другото, някой трябваше да свърши и други неща. Например да си разтвори краката като отплата за предишни услуги и като бъдещ дълг, когато дойдеше моментът нещата да се обърнат.
Можеха да имат жена му. А той щеше да има тях един ден — всичко, което притежаваха, всичко, което мечтаеха да притежават. След тази нощ щеше да притежава един от тях или и двамата — и двамата със сигурност до няколко седмици. Кой от тях щеше да му направи наследник? Беше му все едно — бременността на Чалис щеше най-малкото да смъкне родителите му от гърба му, а можеше да добави и отплатата, че най-после ще е доволна — с което да изтрие от лицето й онова смътно отчаяние и да сложи край на всички тези дразнещи въздишки и унесени погледи през прозорците.
Освен това тя също се прекланяше пред парите. Гуглата знаеше, харчеше предостатъчно за скъпи дрънкулки и безполезни капризи. Дай й едно дете, а после още три-четири, и тя нямаше да е вече неприятност, а щеше и да е доволна отгоре на това.
Жертви трябваше да се правят. „Тъй че я направи, скъпа ми съпруго, и кой знае — може би дори ще се усмихваш, когато свърши.“
Камбана и половина по-късно каретата на Видикас вече напускаше портата Двата вола и конете усилиха бяга си през мизерията на Майтън (а къде другаде да се дянат отчаяните и безнадеждните освен извън градските стени?), която Горлас изтърпя със затворени прозорци и ароматна топчица пред носа.
Когато вземеше управлението, щеше да заповяда да изкопаят огромна яма в равнината извън града, да извлекат там всички тези окаяни същества и да ги изгорят. Беше съвсем просто: не можеш да си платиш за лечител, много лошо, но виж, поне няма да ти взимаме пари за погребение.