Блажено унесен в тези мисли и в други идеи за градски подобрения, Горлас задряма.
Чалис стоеше сама в покоите си, загледана в полусферата с пленената вътре луна. Какво щеше да загуби? Репутацията си. Или по-скоро тази репутация щеше да се промени. Ханут ухилен, Шардан върви наперено с онази негова разбираща полуусмивка, старае се тайната му да се процежда от всяка пора, тъй че да е всичко друго, но не и тайна. Други мъже щяха да идват при нея и да очакват същото. А може би дотогава вече нищо нямаше да я спира. А може би, много скоро, щеше да намери някой мъж, който да реши, че изпитва любов, и тогава тя щеше да започне да разкрива своя план — единствения план, който имаше, а той определено беше смислен. Крайно логичен, дори благоразумен. Напълно оправдан.
Понякога окованият звяр се обръща срещу своя господар. Понякога скача към гърлото му. Понякога дори стига дотам.
Но щеше да е нужно време. Нито Шардан Лим, нито Ханут Орр щяха да свършат работа — и двамата се нуждаеха от Горлас, въпреки че техният триумвират беше партньорство, основано на взаимната изгода. Всеки от тях бе готов да се обърне срещу другите при подходяща ситуация — но все още не, не и за още дълго време, подозираше тя.
Можеше ли да направи това?
„Какво е животът ми? Ето, огледай се — какво е?“ Нямаше отговор на този въпрос. Беше като бижутер, сляп за представата за стойност. Блестящо или мътно, все едно. Рядко или изобилно, единствената разлика бе в желанието, а как можеше да се претегли това, когато нуждата зад него е една и съща? Една и съща, в цялата си користна алчност.
Можеше да сведе всички свои потребности само до една. Можеше да го направи. Трябваше да го направи и да преглътне това, което предстоеше.
Изпитваше студ. Виждаше лилавите жилки по бледата кожа на ръцете си, издути от напиращата кръв. Трябваше да върви на слънчева светлина, да усеща топлината и да знае, че хората ще я гледат, докато минава — ще се вглеждат в изящната й хермелинова пелерина, обшита с черна коприна и сребърни нишки; ще се вглеждат в гривните на китките и глезените й — прекалено много накити привличаха хищната ръка на крадеца, в края на краищата, а беше и глупаво при това. А дългата й коса щеше да блести с ароматните си мазила и в очите й щеше да има един определен поглед, ленив, преситен, съблазнително затаен, тъй щото да изглежда, че не забелязва нищо и никого, а това, добре знаеше тя, бе възможно най-примамливият поглед в тези все още красиви очи…
Усети се, че се взира в тях, там, в огледалото. Все още бистри след половин гарафа вино на закуска и лулата с ръждивец след това. И изведнъж я обзе чувството, че следващия път, когато застане така, лицето, което ще я гледа отсреща, ще е на някоя друга, друга жена с нейната кожа, с нейното лице. Непозната, много по-веща, много по-мъдра за тъжните страни на света от тази, която сега стоеше пред нея.
Чакаше ли с нетърпение да се запознае с нея?
Вероятно.
Денят я зовеше и тя обърна гръб — преди да е видяла твърде много от жената, която оставяше зад себе си — и тръгна да се облече за града.
— Значи ти си историкът, преживял Кучешката верига.
Старецът на масата вдигна очи и се намръщи.
— Всъщност не я преживях.
— О — каза Сцилара и седна срещу него. Тялото й днес се чувстваше странно, все едно че дори дебелината можеше да е безтегловна. Вярно, не натежаваше повече, но костите й се уморяваха много и го имаше това усещане за пълнота, за закръгленост, а незнайно защо всичко това я караше да се чувства сексуално заредена, едва ли не преливаща от вяла, ленива страст. Дръпна от лулата и изгледа малазанеца. — Е, съжалявам, че чувам това.
— Дълга история — отвърна той.
— Която разказваш на онзи бард с конската опашка.
— Няма тайни на тоя свят — изсумтя той.
— Да, няма. Когато разбра, че съм била в лагера на Ша’ик в Рараку, реши да се опита да измъкне подробности от мен. Но по онова време все още едва се бях съвзела, тъй че не можех да му помогна много. Казах му за Хеборик обаче.
Дюйкър бавно изправи гръб, внезапният блясък в очите му заличи цялата тъга и умора.
— Хеборик?
Сцилара се усмихна.
— Фишер каза, че това може да те заинтересува.
— Заинтересува ме. — Той се поколеба. — Поне така мисля.
— Боя се, че той умря. Но ще ти разкажа за това, ако искаш. От нощта, когато избягахме от Ша’ик.
Светлината в очите на Дюйкър помръкна и той извърна поглед.
— Гуглата явно е решил да ме остави последният жив. Всичките ми приятели…
— Стари приятели може би — прекъсна го тя и дръпна от лулата. — Има много място за нови.
— Горчива утеха.
— Мисля, че трябва да се поразходим.