— Не съм в настроение…
— Но аз съм, а Баратол замина, а партньорите ви са горе и умуват над разните заговори. Чаур е в кухнята и яде всичко, което му попадне, а Бленд се е влюбила в мен и, разбира се, това е забавно и дори приятно за известно време, но за мен не е истинското. Само че тя не слуша. Все едно, трябва ми придружител и ти си избраникът.
— Наистина, Сцилара…
— Това, че си стар, не означава, че можеш да си груб. Искам да ме заведеш до хана „Феникс“.
Той я изгледа.
Тя дръпна силно от лулата, изду дробове, за да изпъкнат гърдите й, и видя как погледът му бавно се сниши.
— Имам желание да попритесня един приятел. — И издиша дима към почернелите тавански греди.
— Е — тихо каза той, — в такъв случай…
— Ралик е бесен — заяви Кътър, щом седна. Посегна към буцата сирене и си отчупи парче с лявата ръка — в дясната държеше ябълка. Отхапа от ябълката и после моментално от сиренето.
— Круппе съчувства. Трагедия на съдбата, когато съдбата е онова, което човек избира за даденост, тоест онова, което му е… дадено. Скъпият Кътър можеше да възвърне първоначалното си име, стига да беше избрал живот в, да речем, сянката на Мурильо. Уви!
Кътър преглътна и каза:
— Чакай малко. Не съм искал да вървя в сянката на Ралик, нито в ничия сянка — всъщност от цялата идея за „сянка“ ми призлява. Ако някой бог наистина ме е проклел, това е Сенкотрон.
— Хитрият Сенкотрон, онзи с магическия нюанс, крайно коварен и подъл бог, несъмнено! Смразяваща е сянката му, жесток и неудобен тронът му, страховити Хрътките му, заплетено е Въжето му, мили и изкусителни — невинните му слуги! Но! — Круппе вдигна високо дебел показалец. — Кътър не иска да говори за вървене в сенки, ами да, в ничии сенки! Дори на някоя, която се полюшва най-полюшващо се, която се извива най-извиващо се, която пърха в пърхащите мигли, обрамчили бездънни тъмни очи, които не са очи изобщо, а езера с невъобразима дълбина — а съжалява ли тя? В името на Апсалар, не!
— Мразя те понякога — изръмжа Кътър, навел очи към масата и забравил временно за сиренето и ябълката в ръцете си.
— Горкият Кътър. Вижте сърцето му, изтръгнато от тази гръд и плеснало като къс кърваво месо на тази маса. Круппе въздиша и въздиша в своето дълбоко съчувствие и протяга, да, това топло наметало на дружеско съпричастие срещу хладната и сурова светлина на истината в този и всеки друг ден! И тъй, вежливо ни налей още от тази билкова отвара, която, макар донякъде да има вкус, напомнящ за сламата и калта, използвани в правенето на тухли, според твърдението на Мийзи помага при всякакви проблеми с храносмилането, включително на лоши новини.
Кътър наля и отхапа още два пъти от ябълката и сиренето. Подъвка малко, след което се намръщи.
— Какви лоши новини?
— Онези, които тепърва ще дойдат, разбира се. Медецът би ли облекчил това храносмилателно облекчение? Навярно не. По-скоро ще се пресече и скашка, подозираме. Защо ли, чуди се Круппе, онези, които държат на всички здравословни диети със зловонни питиета, корави, груби и сурови ястия и непоносими за небцето отвари, и всичко туй в режим на дейности, измислени единствено за да разяждат кост и похабяват мускул — всички тези блюстители на чистия и благонравен живот се оказват до един бледи, съсухрени и едва ли не безкръвни, с огромни буци, подскачащи в гърлата, и с воднисти очи, свирепи в своето праведно самодоволство, крачещи като настръхнали щъркели и уриниращи вода, толкова чиста, че цялата да я изпиеш отново? И моля те, подай на скъпия прелестен Круппе, прочие, онзи сетен сладкиш, клекнал там, самотен и тъжен, на калаеното блюдце твое.
Кътър примигна.
— Извинявай, какво да ти подам?
— Сладкишчето, момко скъпи! Сладки удоволствия, напук на благочестивите поклонници на страданието! Колко живота всъщност има всеки от нас, чуди се Круппе риторично, та да ограничаваме толкова този с безцелна дисциплина, тъй ефикасна, че самият Качулат би трябвало да се гъне в конвулсии от смях? Тази вечер, приятелю скъпи на Круппе, ние с теб ще обиколим гробищата и ще се обзаложим чии заровени кости принадлежат на „здравите“ и чии — на дивашки лудувалите безразсъдни безумци, танцували с лъчезарни усмивки в своя живот ден след ден!
— Здравите кокали ще са оставените от старците, бих се обзаложил.
— Несъмнено, несъмнено, приятелю Кътър, банална истина. Тъй де, Круппе ежедневно се натъква на старци и се възхищава на сияйните им усмивки и лъчезарните им поздрави.
— Не всички от тях са нещастни, Круппе.
— Вярно, тук-там крета по някой с опулени очи, опулени, защото има зад себе си живот, изпълнен с отчаяно примирение, а глупакът взел, че оцелял след всичко това! И сега какво, чуди се глупакът? Защо не съм умрял? А ти, с твоите три жалки десетилетия на чиста скука, защо просто не идеш някъде и да умреш?