— Старците ли те тормозят, Круппе?
— По-лошо. Скъпият Мурильо стене, вкиснат и беззъб, и обмисля живот в бездействие. Обещай на Круппе ето това, драги ми Кътър — когато видиш този лъчезарен екземпляр пред теб да почне да пелтечи, да се лигави, да ломоти на облаците, да киха и пърди, да се изпуска и всичко останало, наистина вържи Круппе здраво в някой здрав чувал, намери някоя скала и го хвърли оттам! Във въздуха! Долу в бурното море, сред грохот на скали и лъскава пяна — Круппе те умолява! И чуй! Докато го правиш, приятелю Кътър, пей и се смей, и плюй след мен! Обещаваш ли?
— Стига да съм наблизо, Круппе, ще направя точно каквото ме молиш.
— Круппе е облекчен, тъй облекчен. Вай, последният сладкиш се разбунтува в корема — още от този чай, прочие, да предизвика битумно оригване на безвкусната земна мизерия. А после, много скоро, ще дойде време за обяд! И виж кой влиза, ами да, не кой да е, а самият Мурильо, току-що назначен, и зачервен, и тъй нетърпелив в благородната си щедрост!
Любовта на Искарал Пъст бе чиста и съвършена. Само дето жена му непрекъснато му се изпречваше на пътя. Наведеше ли се наляво, тя се навеждаше надясно; наведеше ли се надясно, тя — наляво. Изпънеше ли врат, тя изпъваше своя; и единственото, което можеше да види, бе мръсното чиле на рошавата й коса, а под нея — стоманеночерните й очи, твърде разбиращи, за да е за нейно добро, а и за негово, впрочем.
— Глупава дъртофелница — мърмореше той. — Не може ли да разбере, че климам и клюмам насам-натам само защото така ми се ще, а не защото Върховната жрица е ей там и пищно показва прелестния си пищен задник — знаейки добре, о, да, как се гърча и пускам лиги, задъхвам се и сърцето ми тупти, изкусителката, хитрата лисица! Но не! Всеки ъгъл, и тази ужасна, отмъстителна проклетница надвисва пред погледа ми, дразни очите ми! Сигурно бих могъл хитро да я отпратя по някоя работа, виж, това е идея. — Усмихна се и се наведе напред. Цялата броня на чара му затрептя и запращя пред атаката на убийствения й поглед.
— Сладка питке със стафидки, муленцето трябва да се натимари и нахрани в храмовите конюшни.
— Тъй ли?
— Да. И тъй като ти с явно с нищо не си заета в момента, би могла да свършиш нещо полезно.
— Но аз върша нещо полезно, прескъпи ми съпруже.
— О, и какво ли ще да е то, нежна мърло?
— Ами, жертвам времето си, за да ти попреча да се направиш на по-голям глупак, отколкото си обикновено, което си е доста сериозно предизвикателство, уверявам те.
— Що за глупости говори тя? Мила стридо, за какво изобщо говориш?
— Тя отстъпи, че си това, което твърдиш, че си. И това е единственото, което я сдържа да не ни изхвърли навън на мършавите ни задници. Теб, мен, мулето и ломотещите бок’арала — стига изобщо да успее да ги измъкне от мазето. Аз съм вещица на богинята паяк и Върховната жрица ей там никак не е щастлива от това. Тъй че казвам ти, о, гнила моя очна ябълко, ако ти позволя да дръзнеш да й скочиш, с всички нас е свършено.
— Тя говори толкова много, че е цяло чудо, че зъбите й не падат. Но чакай! Повечето вече са изпадали! Шът, не се смей, не се усмихвай дори. Усмихвам ли се? Може би, но това е отстъпчивата усмивка, онази, която показва добронамереност, или ако не добронамереност, то поне не показва нищо, макар че жените по цял свят, щом я видят, изпадат в апоплектичен гняв, умничките, миличките те. — Той въздъхна, отдръпна се назад и се опита да надникне изпод дясната й мишница, но периферното зрение превърна опита в космат кошмар. Потръпна, въздъхна отново и потърка очи. — Хайде иди, жено, мулето ни вехне и копнее по прелестното ти лице — да го ритне! Хи-хи! Шът, не се смей! Не се усмихвай дори! — Вдигна глава. — Сладка бръчкава фурмичке, защо не се поразходиш на слънчице по улиците, в канавките по-скоро, ха! В миризливите канали — вземи си баня! Препикай някой от ония осветителни пилони и нито едно псе в Даруджистан няма да посмее да ти се опълчи! Ха! Но тази усмивка е обична, да, нали?
Върховната жрица Сордико Куалм се фръцна палаво към тях — тази жена не вървеше, придвижваше се колкото напред, толкова и странично, змия на изкушението, чародейка на безгрижието… богове, един мъж можеше да умре само като я гледа! Хленч ли беше това, което се изтръгна от него? Разбира се, че не, по-скоро вдигналата се подмишница на Могора издаде този стенещ и мляскащ звук.
— Бих била изключително доволна — заговори Върховната жрица със страстния си дълбок глас, който пърхаше като всички въобразими съблазни и се вливаше в димящата гозба на подканата, — ако вие двамата се отдадете на взаимно самоубийство.