Този старши началник, предрече наум Горлас Видикас, щеше да е мъртъв до три години.
— Някакви неприятности със затворниците?
— Не, никакви. Повечето не живеят достатъчно дълго, за да създават неприятности. Караме ги да работят в най-опасните жили. Убива ги арсеникът най-вече — извличаме и злато, знаете ли. Миналата година печалбата надскочи три хиляди процента. С моя дял мисля да си купя едно малко имение.
Горлас погледна замислено.
— Женен ли си?
Кашлица, храчка.
— Още не. — И се ухили. — Но знаете какво може да си купи един богат мъж, нали?
— Като част от това, което, убеден съм, ще се окаже изключителна връзка — каза Горлас — „след като бездруго печеля от работата ти“ — съм готов да инвестирам в такова имение. Скромно изплащане от твоя страна, при ниска лихва…
— Наистина ли? Е, благородни господине, това би било чудесно. Да, да, чудесно. Можем да го направим, и още как!
„А когато ритнеш петалата, без никакви наследници, ще придобия още един имот в Квартала на именията.“
— За мен е удоволствие — заяви той с усмивка. — Тези от нас, които сме се справили добре в живота, трябва да си помагаме винаги, когато можем.
— И аз тъй мисля. Точно тъй.
Пушеци, воня, гласове, които кънтят из прахта, волове мучат и се напъват с тежко натоварените коли. Горлас Видикас и умиращият старши на мините гледат всичко това, доволни от себе си.
Харло изпълзя от цепнатината, изпънал напред ръката си със свещта, и усети как мазолестата длан се вкопчи в китката му. Взеха му свещта, а след това Байниск го издърпа навън, изненадващо нежно, но пък това беше Байниск, мъдър ветеран, вече на цели шестнайсет години, половината му лице — бяла лъскава плът, от която надничаше бляскаво синьото на очите му — и двете като по чудо избегнали нараняването. Той се ухили и вдигна Харло да се изправи.
— Е, къртицо?
— Желязо, грапаво и студено, плоско и широко три педи.
— Въздухът?
— Тук съм, нали?
Байниск се засмя и го плесна по гърба.
— Заслужи си следобеда. Отивай в Чъфс.
Харло се намръщи.
— Моля те, не може ли да остана тук?
— Веназ още ли те тормози?
— Побойниците не ме обичат — отвърна Харло.
— Щот’ си умен. Слушай сега, вече го предупредих веднъж, а предупреждавам само веднъж и той го знае, тъй че няма да те притеснява. Нашите къртици ни трябват щастливи, здрави и непокътнати. Това е закон в лагера. Аз командвам в Чъфс, нали?
Харло кимна, но каза:
— Само че няма да си там, нали? Не и днес.
— Веназ ще е в кухнята. Всичко ще е наред.
Харло кимна отново, взе малката си торба с инструменти, днес малко по-тежка от обичайното, и тръгна нагоре. Обичаше тунелите, поне когато въздухът не беше мръсен и не изгаряше гърлото. Чувстваше се в безопасност, обкръжен от толкова много здрав камък, защитен, а най-много обичаше най-тесните пукнатини, където можеше да се провре само той — или малцината други като него, все още здрави, без счупени кости и още достатъчно дребни. Досега си беше пукнал само един пръст, а и то беше на дясната ръка, с която държеше свещта, тъй че не беше кой знае какво. Можеше да се издърпва с лявата, с полуголото тяло хлъзгаво от пот въпреки влажния камък и вадичките леденостудена вода.
Проучваше места, които никой никога не беше виждал. Или издърпваше виещите се като змии маркучи долу в ледените езерца, а после викаше на мъжете на помпите да започнат и на треперливата светлина на свещта гледаше как нивото на водата спада, и виждаше, понякога, странните израстъци по камъка, а в цепнатините дребната сляпа риба, която — стига да можеше да я стигне с ръка — се хлъзгаше в устата му и той дъвчеше и гълташе, поемаше по този начин нещо от този долен свят в себе си и също като на рибата понякога очите не му трябваха, само опипващите му пръсти, вкусът и мирисът на въздуха и камъка, ехото от водните капки и стърженето на щъкащите бели хлебарки.
Тази сутрин го бяха пратили в една пукнатина, с въжета, вързани за глезените, бяха го спуснали като мъртва тежест надолу и надолу, три-четири възела въже, преди протегнатите му ръце да напипат топла суха скала и тук, толкова дълбоко под земята, въздухът беше горещ и миришеше на сяра, а свещта, щом я запали, лумна ярко в гъстия сладникав въздух.
Той се огледа на жълтата светлина и видя до стената на пукнатината, няма и на три крачки от него, седнал труп. Съсухрен, лицето се беше смъкнало и очните кухини бяха станали на малки свити черни дупки. Двата крака бяха счупени, явно от падане, костите стърчаха през набръчканата кожа.
Увит с кожите като с одеяло; а близо до едната неподвижна ръка на скелета лежеше отворена торба, от която се подаваха две кирки от еленов рог, костен клин и каменен чук. Миньор, разбра Харло, също като него. Миньор отпреди много, много време.