Дюйкър помисли над това и кимна.
— Светът е такъв, да.
— Тъй ли? И защо?
— Представа нямам, Сцилара.
— Това ли е цялата мъдрост, която можеш да предложиш?
— Дори и тя ми създава трудности — отвърна той.
— Добре. Да пробваме нещо друго. Разбирам, че не виждаш никакъв смисъл в историята.
Той изсумтя.
— Ако под това имаш предвид, че не съществува никакъв прогрес, че дори идеята за прогрес е заблуда и че историята не е нищо повече от гъмжило от уроци, на които никой не иска да обръща внимание, то да, няма смисъл. Нито в писането й, нито в преподаването й.
— Добре, все едно. Ти избираш.
— Какво избирам?
— Нещо, за което да си говорим.
— Не мисля, че мога — нищо не ми идва наум, Сцилара. Е, добре. Бих искал да знам повече за Хеборик.
— Той губеше ума си. Опитвахме се да стигнем до остров Отатарал, където той искаше да върне нещо, нещо, което някога е откраднал. Но така и не успяхме. Нападнаха ни Т’лан Имасс. Гонеха него — ние останалите просто им се изпречихме на пътя. Аз, Кътър, Сивожаб. Е, откраднаха и Фелисин Младша — това като че ли също беше в плана им.
— Фелисин Младша?
— Името, което й даде Ша’ик.
— Знаеш ли защо?
Тя поклати глава.
— Не. Но я харесвах.
— Ша’ик ли?
— Фелисин Младша. Обучавах я да е също като мен, тъй че нищо чудно, че я харесвах. — И се усмихна широко.
Дюйкър отвърна с най-смътната си усмивка — трудно беше да е тъжен с тази жена, наистина. По-добре щеше да е, ако се постараеше да отбягва компанията й в бъдеще.
— Защо точно ханът „Феникс“, Сцилара?
— Както казах преди малко, искам да попритесня един човек. Кътър всъщност. Трябваше да го слушам месеци наред, колко чудесен бил Даруджистан и как той щял да ми покаже какво ли не. А после, веднага щом пристигнахме, се ската, не иска да има нищо общо с нас. Върнал се е при старите си приятели, предполагам.
Говореше небрежно, но Дюйкър долови прикритата обида. Може би двамата с Кътър бяха нещо повече от спътници.
— И вместо това намерихте нас, малазанците.
— О, можеше и да е много по-зле.
— Баратол имаше близък — каза Дюйкър. — Сред Подпалвачите на мостове. Професионален убиец. Да видят приятеля ти беше все едно да видят призрак. Имам предвид Пикър, Анци… Бленд. Блупърл. Старите морски пехотинци.
— Едно от онези познати лица, което е на някой, когото не познаваш.
Той се усмихна отново.
— Да.
„О, да, Сцилара, наистина си умна.“
— И един стар лечител от морската пехота решава да направи каквото може за Баратол Мекхар. Само че ето ти я онази история — онази, дето е без значение — с нашия приятел ковача. Свързана с Ейрън и…
— Червените мечове, да.
Тя го изгледа.
— Знаеш, така ли?
— Всички знаем. Горкият кучи син. Да си изпати така в собственото си отечество. Е, за такива неща можем да съчувстваме, защото всички си имаме личните си истории. От този вид, дето не можеш да ги пренебрегнеш, защото те са ни поставили точно където сме, точно тук, на континент и половина от дома.
— Прогрес?
— Това тепърва ще се разбере. Ето, стигнахме.
Тя спря и огледа олющената табела на хана.
— Че това е мръсен коптор!
— Ако приказките са верни, самият Калам Мекхар е влизал тук веднъж-дваж. Също и Сори, която по-късно прие името Апсалар, и точно тук младият Крокъс я е срещнал — същият, който сега го знаем като Кътър, нали? Сглобяването на всичко това не е лесно. Малът е бил тук, през повечето време. Вътре — добави той — можеш да намериш дори един мъж на име Круппе.
— Кътър ми е говорил за него — изсумтя тя. — Някакъв мазен прекупвач на крадена стока и бивш крадец.
— Пълномощен посланик по време на Панионската война. Мъжът, който устоя на Каладън Бруд. С едно махване на ръката се справя с повечето велики водачи на континента.
Очите й се разшириха.
— Наистина ли? Кътър изобщо не ми е споменавал за това.
— Не го е знаел, Сцилара. Той замина с Фидлър, Калам и Апсалар.
— Тази история започвам сама полека да си я сглобявам — каза тя. — Апсалар. Жената, която Кътър обича.
„Ах.“
— Е, да влизаме.
— Хлапето е отвлечено според мен — заключи Мурильо. — Знам, Круппе, това е едно от тези неща, които просто се случват. Всички крадат деца: търговските кораби, рибарите, сводниците, храмовете, всички, щом им падне възможност. Тъй че знам, че няма голяма надежда…
— Глупости, Мурильо, верен приятелю на Круппе. Домогвайки се до тази моя закръглена особа, ти прояви изключително благоразумие. Нещо повече, Круппе аплодира тази твоя нова професия. Инструктор, да, във всякакъв чудесен смисъл на чудесната… смисленост — изкуството на дуелирането е крепко вписано с кръв, да? Крепка също е и тази Стони Менакис, стар партньор не на кого да е, а на самия Грънтъл, а нямаше ли и трети? Един дългорък мъж, който не се завърна от Капустан? И дали името му не беше Харло? Круппе трябва да порови по-дълбоко в дълбините на паметта, за да е сигурен в тези детайли, и все пак инстинктът му крещи: вярно! А как може да заглушиш такъв глас?