В кристалните бокали искреше кехлибарено вино. Светлината на свещите обагряше в меко златисто всеки детайл, в кръг, който се стапяше в сумрак извън тримата на масата, тъй че слугите се движеха в сенки, появяваха се само за да приберат блюдата, да преподредят приборите и да поднесат още храна.
Тя само отхапваше от яденето си, искаше да е донякъде пияна за онова, което щеше да се случи тази нощ. Единственият въпрос, на който не бе способна да отговори, беше… кой ще е първият?
О, имаше сексуална възбуда — не можеше да отрече това. И двамата бяха здрави и привлекателни, макар и по съвсем различен начин. И двамата бяха еднакво противни, но тя смяташе, че ще може да преживее това. Със сигурност сърцето й нямаше да играе никаква роля в предстоящото, никакво отдаване, никакво объркване, което би могло да доведе до противоречиви чувства — всъщност до каквито и да било чувства.
Можеше да го изиграе просто. Всеки използва това, което има, нали? Особено когато то се окаже желано за други. Точно така се печелеше власт в края на краищата. Един мъж тук, отляво или отдясно, тази нощ щеше да я има — дали вече бяха решили помежду си кой от двамата да е? Хвърляне на ашици. Залог в плът. Не беше сигурна — все още беше рано и не беше забелязала никакви явни признаци за конкуренция.
Ханут заговори:
— С Шардан ви обсъждахме цял следобед, лейди Чалис.
— О? Колко ласкателно.
— Беше в нощта на убийството на чичо ми, нали? В имението на лейди Симтал — и вие бяхте там.
— Бях, да, Ханут.
— Същата нощ младият Горлас Видикас ви спаси живота.
— Да.
— И така спечели сърцето ви — каза Шардан Лим, усмихнат зад бокала си, докато отпиваше.
— Казвате го все едно, че е много лесно да се спечели сърцето ми — отвърна тя.
— В такъв случай благодарността е положила добро начало — отбеляза Шардан, а Ханут се отпусна в стола си, все едно е решил само да слуша, без да се намесва — поне засега. — Той беше много млад, както и вие. Възраст, в която обаянието блясва ослепително ярко.
— И аз бях зашеметена — отвърна тя.
— Горлас доста добре се възползва от това, бих казал. Надявам се, че ежедневно изразява благодарността си… когато е тук, имам предвид. Всички подобаващи, съвсем недвусмислени жестове, и прочие.
Ханут Орр се размърда в стола си.
— От твърде дълго време, лейди Видикас, домът Орр и домът Д’Арл не се разбираха в Съвета. От поколения, и доколкото съм в течение, без никаква основателна причина. Често пъти се улавям, че изпитвам желание да се срещна с вашия баща, да поправим нещата, да съградим нещо ново и трайно. Съюз всъщност.
— Амбициозна цел, Ханут Орр — отвърна Чалис. „За жалост баща ми те смята за надут тъп задник. Истински Орр, с други думи.“ — И съм убедена, че сте добре дошъл да направите встъпителния жест. Желая ви дръпването на Богинята.
— Ах, значи имам благословията ви за такава инициатива?
— Разбира се. Дали това ще впечатли баща ми? Това не знам.
— Той, разбира се, ви цени много — измърмори Шардан Лим. — И как иначе?
„Това съм го предвидила…“
— Домът Видикас винаги е имал скромно присъствие в Съвета. Дълго и непрекъснато присъствие на слаби мъже и жени, без никаква особена амбиция.
Ханут Орр изсумтя и посегна към бокала си.
— Освен последния, разбира се.
— Разбира се. Искам да кажа, че баща ми не придава особена тежест на желанията на дома Видикас, а аз сега съм част от този дом.
— Ядосва ли ви това?
Тя спря погледа си на Шардан Лим.
— Дързък въпрос, сър.
— Моите извинения, лейди Видикас. Но ви ценя високо и просто ви желая щастие и удовлетвореност.
— Защо допускате, че бих могла да изпитвам друго?
— Защото — провлече Ханут Орр — тази нощ лочите вино като кръчмарска блудница. — И стана. — Благодаря ви, лейди Видикас, за изключително приятната вечеря. Уви, трябва да си тръгвам.
Тя се постара да потисне гнева си и кимна.
— Разбира се, съветник Орр. Простете, че няма да мога да ви изпратя.
Щом Орр излезе, Шардан каза:
— Ядосахте го.
— О?
Бокалът в ръката й потрепна.
— Ханут иска баща ви да отиде при него, а не обратното. Не иска да е скимтящото пале пред никого.