Дъхът й заизлиза накъсано. О, тази негова тактика бе съвсем непредвидена. „Не ми давай нищо, жено. Не, вместо това го дай на самата себе си. Използвай ме. За доказателство. На своята свобода. Тази нощ може отново да станеш свободна. Както се чувстваше, докато беше по-млада, когато нямаше съпруг, натежал на ръката ти. Преди да щракнат тържествено прангите.“ Крайно необичайна покана, наистина.
— Къде са слугите ми?
— Навън за остатъка от нощта, лейди Видикас.
— Както и Ханут Орр. Дали не седи сега в някоя пивница и не разправя на всички…
— Не съм уговарял нищо с онзи кучи син. И трябва да разберете, той ще приказва все едно дали тук става нещо, или не. За да ви уязви. Репутацията ви.
— А моят съпруг след това ще чуе, дори нищо да не се е случило.
— А ако застанете пред Горлас и отречете слуховете, той ще ви повярва ли, Чалис?
„Не. Няма да иска.“
— Няма да приеме да бъде рогоносец.
— Ще се усмихне, защото му е все едно. И ако го устройва, ще предизвика един от нас, мен или Ханут, на дуел. Под предлог, че защитава честта си. Той е чудесен дуелист. И жесток при това. Презира всякакви правила, всякакво приличие. За него е важна единствено победата и ако това означава да хвърли пясък в очите на противника си, ще го направи. Много опасен човек е, Чалис. Не бих искал да се изправя срещу него с голи рапири. Но ще го направя, ако се наложи. — Поклати глава. — Но няма да съм аз.
— Защо?
— Ще е Ханут Орр. Това е мъжът, когото той иска за вас. Дал ви е на Ханут Орр — друга причина, заради която той кипна и излетя навън, след като най-сетне разбра, че аз няма да го допусна.
— Значи вместо Горлас тази нощ вие сте защитили честта ми.
— И не успях, защото Ханут разбива репутацията ви още в този момент. Когато казах, че можете да се възползвате от мен, Чалис, го казах сериозно. Дори сега, тук, можете да ми кажете да потърся Ханут — да, мога да се досетя къде е той точно сега — и да го извикам навън. Мога да го убия заради вас.
— Моята репутация…
— Е вече опетнена, лейди Видикас, и аз искрено съжалявам за това. Кажете ми, какво бихте искали да направя? Моля ви.
Тя замълча. Беше й все по-трудно да мисли ясно. Последствията се срутваха като лавина и тя бе заровена под тях, всичкия въздух — изкаран от дробовете й. Заровена и затрупана, да, от нещо, което дори не беше се случило.
И все пак…
— Ще опитам тази ваша свобода, Шардан Лим.
Той стана рязко, с едната ръка на дръжката на рапирата.
— Милейди.
„О, колко благородно!“ Тя изсумтя и се надигна от стола си.
— Хванали сте неподходящото оръжие.
Очите му се разшириха. Искрена ли бе тази изненада, или подправена? Имаше ли блясък на триумф в тези сини, сини очи? Изобщо не можеше да го разбере.
И това я плашеше.
— Шардан…
— Милейди?
— Никакви желания за бъдещето. Разбирате ли ме?
— Да.
— Няма да освободя сърцето си само за да бъде оковано отново.
— Разбира се, че не. Би било безумие.
Тя го огледа още за миг и не извлече нищо от това усилие.
— Радвам се, че не съм пияна.
А той се поклони.
И само с този единствен жест направи нощта на прелюбодеянието толкова… благородна.
Нощни стъпки в Даруджистан, гъста заслепяваща мъгла, в която хора залитат или се крият, докато вървят по улици и улички. Някои са привлечени като пеперуди към осветените места и вечния примамлив съсък на газ от кованите железни стълбове. Други предпочитат да се движат слети с нощния мрак, поне докато някой проклет чиреп не изпращи под краката им или не изтрополи изритано камъче. И навсякъде може да се види смътният блясък на очичките на гризачи и да се чуе шумоленето на плъши опашки.
Светлина струи през кепенци и прозорци с мехуресто стъкло, но оставете тази светлина с кротката дрямка и тихите шепоти, които сиянието й би могло да разкрие! Досадни и глупави са очакванията, тъй бързо и предвидимо предадени!
Една жена, в чиято душа пламти свобода, черна и жарка, извива гръб, докато едва вторият в живота й мъж се хлъзга дълбоко в нея, и нещо изгаря ума й — Горлас винаги използваше пръстите си там, в края на краищата, а пръстите не могат да се сравнят с… „Богове на бездната!“
Но и това да оставим сега — наистина, въображението стига, за да придаде красноречивост на всички смътни движения и странни звуци, и опипвания по това, по онова, и по другото — стига! Навън, сред истинския мрак, да, към мъжа без пръсти, дебнещ следващата си жертва.
Към едно ново имение и капитан Торвалд Ном от Домашната гвардия, няколко мига преди да напусне за нощта, поверил цялата охрана в толкова вещите ръце на Скорч и Леф (да, здраво беше поработил над това), който се спира, за да погледне двуместната карета, която изтрополява в двора, и чиито очи са присвити на цепки от подозрение и любопитство, и някакво глождещо усещане за… нещо, докато една загърната в наметало закачулена фигура слиза и се плъзга като лоша мисъл нагоре по стъпалата на къщата. „Кой…“ Не разсъждавай повече, Торвалд Ном! Продължи по пътя си, да, към дома, при своята любяща и подобаващо впечатлена жена. За нищо друго не мисли, а само за това — и си върви по пътя!