Дан на Хрътките

Градски страж, страдащ от болежки в гърдите, разпитва посетителите на една кръчма, търси свидетели, които може да са видели някой, който да е излязъл след онзи местен човек в задната уличка, за да го пребие до смърт, и никой ли няма да каже нещо в полза на нещастната жертва. Може, да, стига някой да го е харесвал, видите ли…

В една крипта (неестествено добре осветена, разбира се) седи един мъж и крои краха на този град, като се почне с шепа малазанци, и седи предоволен в отсъствието на сенки или каквато и да е друга двойственост, натрапена над реалността.

А там, в Чъфс, докато къртиците спят на тесните си нарове, Байниск седи до леглото на Харло, за да послуша още истории за Даруджистан, защото Байниск се е родил в Чъфс и никога не го е напускал, виждате ли, и очите му блестят, докато Харло шепне за какви ли не богатства и чудесни храни, и величави паметници и статуи, и син огън навсякъде, и скоро след това те вече спят, Харло в коравото си легло, а Байниск на пода до него, а отсреща Веназ вижда това и се подсмихва с омраза както към Байниск, така и към новия любимец на Байниск, понеже преди Веназ беше най-добрият му приятел, но Байниск беше предател, лъжец и още по-лошо и някой ден Харло щеше да плати за това…

Защото Харло беше прав. Беше момче, което привличаше побойниците като магнит, и това бе един жесток факт, а такива като него бяха легион и беше истинска божия благословия това, че толкова от тях оцеляваха и израстваха, за да отмъстят на всички онези, не толкова умни като тях, но дори и това беше горчива отплата и не чак толкова удовлетворителна, колкото можеше да е.

Обратно в Даруджистан, с облекчение, докато една Велика гарванка полита към небето от кулата на имението на Барук, гледана със злобно задоволство от трътлест дебел демон, зяпнал навън от гърлото на храчещия искри комин.

А това е нощ като всяка друга, объркано чиле от очаквания и предчувствия, откровения и вълнения. Огледай се. Огледай се! На всички страни, денем и нощем, на светло и в мрак! Всяка стъпка, взета с твърдата решимост да вярваш, че земната твърд отдолу я чака. Всяка стъпка, една след друга, отново и отново — и никаква гибелна пропаст не е зейнала напред, о, не.

Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка…

10.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,
когато огънят погълне музикантите
и всеки инструмент разсипе се на пепел
когато танцувачките започнат да залитат
и от краката им изгнила плът се свлича.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,
когато в своя рев изгубят се звездите, тласнати от нас в небето,
и облаците струпани от нас избухнат в ярост
когато принцове блестящи минат в марш с усмивки мъртви
и от лицата им измамни маските се свличат.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,
когато разумът затъне в блатото на суеверия
и бран повеждат хиляди войски ужилени от бича
когато не поглеждаме нагоре, а бягаме в безумие
и чака ни безсмислената пустош с хор от писъци.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,
когато музикантите са само хилещи се въглени
и вие всеки инструмент в предсмъртния си вик по пътя
когато са разпрани устата на останалите живи
и дупки само са останали, отгдето вее вятърът на костница.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,
когато огънят изяжда моя дъх, а болката изпълва тази песен
и пръстите се кършат в струните и падат от ръцете ми
когато този танц извива всеки мускул като въже изгарящо
и гони присмехът ви моя рухващ труп.

Нали ще дойдете, за да ми кажете, когато музиката свърши,
кога от вас ще мога да избягам, за да се озова пред бог един
или хиляда, или пред нищо, в блажената омая на забравата
когато мога аз сандъка да разбия и да отприщя този гняв горчив
към всичките глупци безумни, задръстили вратата в своя бяг.

О, вижте ме тогава, вижте ме, с очи облещени и слисани
с неверие и с ужас, с възмутено оскърбление,
и крясъците не ще възвестяват истината с грохота на тъпани.
Че музиката свършва, зли приятели, приятели нещастни,
и, вижте, вижте ме — затръшвам аз вратата
на всички ви в лицата!