Ботушите му скърцаха по огладените от водата хлъзгави от мъглата камъни. Стръмните склонове бяха като зелена джунгла, с високо израсли дървета с тъмночервена кора и гъст мъх, провиснал от нападалите дънери.
Ендест Силан се подпря на здравия си кривак. Краката му трепереха. Огледа се, докато бавно си поемаше дъх. Беше мразовито, крайчецът на слънцето тъкмо се спускаше зад върховете на запад и сенките поглъщаха речната долина.
Черната вода течеше забързана и той усещаше студа й — нямаше нужда да се навежда, нямаше нужда да топне ръка в бързея. Тази тъмна река, вече разбираше той, изобщо не беше като Дорсан Рил. Как бе могъл да очаква друго? Новото винаги се оказваше само изкривено ехо на старото и каквито и смътни намеци за прилика да си е въобразявал човек, те можеха само да ужилят и да подсилят болката от загубата. Беше се оказал глупак да измине целия този път дотук. За да търси какво? Дори на това не можеше да отговори.
Но не. Навярно можеше. „Бягство. Кратко, да, но бягство все пак.“ Страхливецът бяга, макар да знае, че трябва да се върне, че пътят назад може да го убие, точно както става със старите навсякъде. „Но чуй! Можеш да преобразиш душата си — да я превърнеш във ведро, което тече, докато го носиш насам-натам. Или душата ти може да е въже, дебело усукано въже, което отказва да се скъса и се стяга от един възел на друг. Избери своя образ, Ендест Силан. Ти си тук, справи се дотук, нали? И както ти казах… не ти остава вече много път. Малко ти остава.“
Замириса му на пушек.
Сепнат, притеснен, той обърна гръб на речния бързей. Загледа се нагоре по течението, откъдето подухваше привечерен ветрец. Там, далече в сумрака, смътно проблясваше лагерен огън.
„Ах, никакво спасение значи.“ Беше потърсил самотата, лице в лице с необузданата и равнодушна природа. Поискал беше да се почувства… несъществен. Поискал беше дивата джунгла да го смаже, да го унизи, да го превърне в жалка развалина. О, твърде много беше искал, нали?
Изпъшка горчиво и закрачи нагоре. Ако не друго, огънят поне можеше да стопли дланите му.
Наближи на трийсет крачки и видя самотния мъж зад пушливите пламъци. Огромен, с яки рамене, седнал на паднал дънер. И Ендест Силан се усмихна, щом го позна.
Две нанизани на пръчки пъстърви се печаха над огъня. Котле с димящ чай клечеше отстрани, обкръжено с жарава. Две калаени чаши се топлеха на плоския камък от едната страна на огнището.
Друг дънер чакаше незает срещу този, на който седеше бойният главатар Каладън Бруд, който бавно се извърна и загледа приближаващия се Ендест Силан. Широкото му и някак странно животинско лице се разцепи в крива усмивка.
— От всички гости, които си представях за тази нощ, стари приятелю, за теб изобщо не ми мина през ума. Прости ми. Не бързаше, откак започна да се спускаш в тази долина, но затова с охота ще те извиня. Само не се оплаквай, ако пъстървата е препечена.
— Оставил съм всякакви оплаквания далече зад гърба си и там ще си останат, Каладън. Ти събуди апетита ми — за храна, за пиене и най-вече за компания.
— Сядай тогава, настани се удобно.
— Значи наистина си разпуснал армията си след обсадата — рече Ендест Силан, след като се настани. — Имаше слухове. Разбира се, моят господар не каза нищо.
— Виж ме сега — отвърна бойният главатар. — Командвам армия от мокри камъни и да, тя се оказва далеч не толкова обременителна, колкото последната. Най-сетне мога да спя дълбоко нощем. Макар че да се надхитрям с тези пъстърви си е огромно предизвикателство. Ето, вземи едно от онези блюда и да ти е сладко… внимавай с костите обаче — добави и сложи едната риба в чинията.
— Сам тук, Каладън Бруд? Кара ме да се чудя дали не се криеш.
— Може и така да е, Ендест Силан. За жалост криенето никога не се получава.
— Така е.
Известно време никой от двамата не проговори — докато не си изядоха вечерята. Пъстървата наистина беше попрегоряла, но Ендест Силан не каза нищо, защото все пак бе вкусна.
Ако Аномандър Рейк представляваше загадка, загърната в мрак, то Каладън Бруд беше загърнат в сърдечност. Пестелив с думите, той все пак съумяваше да накара буквално всеки да се почувства добре дошъл и желан всъщност. Или по-скоро съумяваше, когато тежестите на командването не бяха струпани на раменете му като проклета планина. Тази нощ, прочие, както добре разбираше Ендест Силан, беше дар, толкова по-ценен с това, че се оказа съвсем неочакван.
Настъпващата нощ заличи света извън светлината на огъня. Речният ромон бе като глас, като присъствие. Водата течеше безразлична към издигането и гмуркането на слънцето, забулената луна и бавния въртеж на звездите. Звукът стигаше до тях като песен без думи и всякакво усилие да се долови смисълът й беше безнадеждно, защото като самата вода, човек не може да задържи звука. Ромонът бе несекващ и неизмерим и също както покоят не съществуваше, така не съществуваше и истинската, абсолютна тишина.