— Защо си тук? — попита след малко Ендест Силан.
— Де да можех да ти отговоря, стари приятелю. А Бърн знае, желанието ми да облекча бремето е смазващо.
— Допускаш, че не съм в неведение за онова, които ни чака.
— Не, не мисля това. В края на краищата, потърсил си поклонничество до тази река — а сред Тайст Андий това място притежава загадъчно обаяние. И все пак ме питаш защо съм тук, тъй че знанието ти трябва да е… непълно. Ендест Силан, не мога да кажа повече. Не мога да ти помогна.
Старият Тайст Андий извърна очи. Загледа се в тъмното, където реката пееше на нощта. Тъй, значи и други бяха идвали тук. Някаква инстинктивна потребност ги беше привличала, да, към призрака на Дорсан Рил. Зачуди се дали и те бяха изпитали същото разочарование като него при гледката на тези черни (но недостатъчно черни) води. „Не е същото. Нищо никога не е същото, като се започне със самите нас.“
— Не вярвам много в опрощението — промълви той.
— А във възмездието?
Въпросът го стъписа, отне му дъха. Реката ромолеше със звука на десет хиляди гласове и тези викове изпълваха главата му, разсипваха се в гърдите му и стягаха сърцето му. Студ изпълни вътрешностите му. „В името на Бездната… такава… амбиция.“ Усети ледените вадички на сълзите по затоплените си от огъня страни.
— Ще направя всичко, което мога.
— Знам — каза Каладън Бруд с такова състрадание, че Ендест Силан едва не проплака. — Може би не го вярваш сега — продължи грамадният воин, — но ще разбереш, че това поклонничество си е струвало. Възпоминание, което да ти даде сила, когато най-много ще ти трябва.
Не, не го повярва сега и не можеше да си представи, че някога ще го повярва. И все пак… амбицията. Толкова плашеща, толкова секваща дъха.
Каладън Бруд наля чай и пъхна едната чаша в ръцете на Ендест. Калаят опари вледенените му пръсти. Бойният главатар вече стоеше до него.
— Послушай реката, Ендест Силан. Колко мирен звук…
Но в ума на древния Тайст Андий този звук беше хор от ридания, смазващ потоп от загуба и отчаяние. Призракът на Дорсан Рил? Не, тук онази отдавна мъртва река се беше изляла, беше захранила с пороя си черното безумие на своята история и се бе завихрила сред хиляди други течения. Безкрайни вариации на един и същ — горчив — вкус.
И докато се взираше в пламъците, отново видя града, загиващ в пожара. Карканас под разгневеното небе. Заслепяваща пепел като пясък в очите, пушек като отрова в дробовете. Майката Тъма в нейния гняв, отрекла своите чеда, обърнала им гръб, докато те умираха и умираха. И умираха.
„Послушай реката. Запомни гласовете.“
„Изчакай, като бойния главатар тук. Изчакай, за да видиш какво предстои.“
Миризмата на пушек се задържа дълго след като огънят си е отишъл.
Яздеха по овъглена земя, сред черни отломки. Порутен, рухнал навътре, огромният впряг все още се издигаше като злокобна клада в центъра на почернената земя. Но нямаше никакви трупове. Във всички посоки се точеха дири, някои — по-широки от другите.
Пътника слезе от коня си, отиде до края на лагера и започна да проучва някои от водещите навън дири. Беше странен човек, реши Сеймар Дев. Тих, сдържан, мъж, свикнал на самота, но отдолу кипеше… хаос. Сякаш единствено самотата му задържаше света в безопасност.
Някога, преди много време, тя се беше озовала в компанията на друг воин, за когото този възглед също бе присъщ. Карса Орлонг, въпреки онова първо пътуване в обсадената крепост извън Угарат, се изявяваше най-добре пред публика. „Гледайте“, обичаше да казва, с пълното очакване точно за това. Искаше всяко негово дело да бъде видяно, все едно всеки чифт очи съществуваше единствено за да отбележи Карса Орлонг, а умовете зад очите служеха не за друго, а за да изредят всичко, което той е направил, което е казал, което е започнал и което е свършил. „Той ни превръща в своята история. Всеки свидетел допринася за разказа — за живота и делата на Тоблакай — разказ, с който всички ние, до един, сме обвързани.“
От изгорелия впряг се бяха изсипали пранги и вериги. И все пак, въпреки това, Сеймар Дев разбираше, че оцелелите тук са си останали роби. Оковани към Карса Орлонг, техния освободител, оковани за поредния мрачен епизод в неговата история. „Той ни дава свобода и ни заробва всички. О, това ако не е ирония. Толкова по-сладка с това, че самият той не го съзнава, не, тъкмо напротив, всеки път. Проклет глупак!“