— Мнозина са взели коне, натоварени с плячка — каза Пътника, след като се върна при коня си. — Една диря води на север, най-слабо белязаната. Вярвам, че е на твоя приятел.
„Моят приятел.“
— Вече не е далече от нас и все още върви пеш. Днес би трябвало да го догоним.
Тя кимна.
Пътника я изгледа замислено за миг. След това се метна на коня си.
— Сеймар Дев, не мога да разбера какво се е случило тук.
— Той — отвърна тя. — Той се е случил тук.
— Не е убил никого. Според онова, което ми каза, очаквах да намеря още нещо. Все едно, че просто е дошъл при тях и им е казал: „Свърши.“ — Погледна я намръщено. — Как е възможно това?
Тя поклати глава.
Той изсумтя и обърна коня си.
— Бичът на Скатанди приключи.
— Да.
— Страхът ми от твоя приятел… се усили. Вече изпитвам още по-голяма неохота да го срещна.
— Но това няма да те спре, нали? Ако носи меча на Императора…
Той не отвърна. Не беше нужно.
Подкараха в лек галоп. На север.
Вятърът косеше от запад, затоплен от слънцето и сух. Малкото облаци, забързани в небето, бяха рехави. Гарвани или ястреби кръжаха високо, въртящи се в кръг точици, и Сеймар Дев си помисли за мухи, бръмнали над трупа на земята.
Изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си.
Малко по-късно се натъкнаха на малък бивак. Трима мъже, две бременни жени. Страхът в очите им се бореше с вялото примирение, когато Сеймар Дев и Пътника се приближиха до тях и спряха. Мъжете не се опитаха да побегнат, доказателство за най-редкия вид кураж — жените бяха твърде натежали, за да бягат, тъй че мъжете бяха останали с тях и ако това означаваше смърт — така да бъде.
Такива подробности винаги вдъхваха смирение у Сеймар Дев.
— Тръгнали сте след Тоблакая — каза Пътника, след като слезе. Зяпнаха го, без да отвърнат нищо. Пътника се извърна, даде знак на Сеймар и тя се смъкна от седлото.
— Прегледай жените — каза той тихо.
— Добре — отвърна тя, а далхонийският воин отведе тримата мъже настрани. Озадачена, Сеймар Дев се приближи към жените. И двете бяха в много напреднала бременност. После забеляза, че и двете изглеждат… не съвсем човешки същества. Лукави очи с цвета на есенни треви, някаква животинска напрегнатост наред с примирението, което вече бе забелязала… вече го разбираше като фатализма на жертвата, на преследвания, на дивеча. Да, можеше да си представи, че вижда такива очи в антилопата, с челюстите на леопарда, стегнати около гърлото й. Образът я разтърси.
— Аз съм вещица — каза им. — Гадателка.
Двете само я зяпаха.
Тя се приближи и клекна срещу тях. Лицата и на двете бяха едновременно човешки и животински, сякаш представляваха някаква особена разновидност на човешки същества. Тъмнокожи, с високи чела, с широки уста и пълни устни, които навярно — когато не бяха стиснати от страх — щяха да са необикновено изразителни. И двете излъчваха онази странна цялостност, която притежават само бременните жени. Когато всичко външно е извърнато навътре. В някой не особено щедър миг тя може би щеше да го нарече самодоволство, но този миг не беше такъв. Освен това в тази тяхна аура имаше нещо животинско, с което всичко изглеждаше съвсем на място, все едно че жените бяха само и изключително за това.
Виж, тази идея я подразни.
Тя се изправи и отиде при Пътника и мъжете.
— Всичко им е наред.
Той вдигна вежди, изненадан от тона й, но си замълча.
— Е, а ти какви тайни откри? — попита тя.
— Мечът, който носи, е бил направен от кремък или обсидиан. Каменен.
— Значи отхвърля Сакатия бог. Не съм изненадана. Той няма да направи каквото се очаква. Никога. Част от проклетата му религия, подозирам. Сега какво, Пътнико?
Той въздъхна.
— Все едно, ще го настигнем. — Бегла усмивка. — Вече с по-малко трепет.
— Все пак остава си рискът от… спор.
Върнаха се при конете.
— Кралят на Скатанди е умирал — обясни Пътника, след като се отдалечиха от бивака. — Предал е кралството си на твоя приятел. Който след това го разпуснал, освободил всички роби и разкарал войниците. Без да вземе нищо за себе си. Нищичко.
Тя изсумтя.
Пътника помълча малко, след това рече:
— Такъв мъж… Е, любопитен съм. Бих искал да се срещна с него.
— Не очаквай прегръдки и целувки.
— Няма ли да се зарадва, като те види?
— Представа нямам, въпреки че му водя коня, което все би трябвало да се брои за нещо.
— Той знае ли какво изпитваш към него?
Тя го погледна накриво и изсумтя.
— Може би си мисли, че знае, но истината е, че аз не знам какво изпитвам към него, тъй че каквото и да си мисли, ще е погрешно. Ето, че сега, докато се приближаваме, се изнервям все повече. Глупаво е, знам.