— Прегледът на онези две жени май ти развали настроението. Защо?
— Не знам какво искаше да направя за тях. Бременни са, но не и пред раждане. Изглеждат съвсем здрави, по-добре, отколкото очаквах, всъщност. Бебетата ще се родят и или ще живеят, или ще умрат. Същото — и с майките. Нещата просто са така.
— Моите извинения, Сеймар Дев. Не биваше да се разпореждам така. На твое място сигурно и аз щях да се обидя от такова нахалство.
Това ли я беше подразнило? Вероятно. Също толкова вероятно — нейното мълчаливо съгласие, боязливата лекота, с която бе паднала до тази подчинена роля. „Както докато бях с Карса Орлонг. О, сега ми се струва, че стъпвам по най-тънка пясъчна кора над някаква бездънна яма. Сеймар Дев със собствената си тайна слабост. Вечно киселата Сеймар Дев. Сега още по-вкисната.“
Талант ли, усет ли — нещо — подсказа на Пътника да си замълчи.
Продължаваха да яздят, конските копита биеха по изпънатия барабан на земята. Топлият вятър галеше, сух като пясък. В една ниска широка падина вляво от пътя им стояха шест антилопи с вилообразни рога и ги изгледаха, докато подминат. Ръждивочервени ивици плоска скала се показваха над тънката пръст по гръбнаците на хълмовете. Дългоклюнести птици от някакъв непознат вид бяха накацали по тях, оперението им — в същите цветове като околността.
— Всичко едно и също — промърмори тя.
— Каза ли нещо?
Тя сви рамене.
— Как толкова много животни са направени да се сливат с околната си среда. Чудя се, ако цялата тази трева изведнъж стане кървавочервена, колко време ще трябва, преди петната на онези антилопи да станат червени? Човек би си помислил, че изобщо не би могло да е другояче, но ще сбърка. Виж онези цветя — ярките цветове, за да привлекат подходящите насекоми. Ако подходящите насекоми не дойдат да съберат прашеца, цветето ще умре. Тъй че колкото по-ярко, толкова по-добре. Растения и животни, всичко се движи напред-назад, всичко е неотделимо и взаимосвързано. Въпреки това нищо не остава едно и също.
— Вярно, нищо никога не остава едно и също.
— Онези жени там…
— Гандару. Родственици на киндару и синбарл — така обясниха мъжете.
— Не са съвсем човешки същества.
— Не са.
— Но все пак са верни на себе си.
— Така предполагам, Сеймар Дев.
— Те разбиха сърцето ми, Пътнико. Нямат никакъв шанс срещу нас.
Той я погледна накриво.
— Доста арогантно допускане.
— Нима?
— Ние яздим към един Тартено Тоблакай, от изостанало племе, изолирано някъде в Северен Дженабакъз. Казваш ми, че Карса Орлонг възнамерява да унищожи всички „деца“ на света — нас, с други думи. Когато говориш за това, виждам в очите ти страх. Убеждение, че ще успее. Тъй че кажи ми сега, срещу такъв като Карса Орлонг и неговата раса имаме ли шанс?
— Разбира се, че имаме. Защото можем да се бием. А какво могат онези крехки гандару? Нищо. Могат да се крият, а когато това се провали, ги убиват или ги поробват. Онези две жени вероятно са били изнасилени. Използвани. Съсъди за човешко семе.
— Като оставим изнасилването, всяко животно, което ловим за храна, има същия нищожен избор — да се крие или да бяга.
— Докато не остане място, където да се крие.
— А когато животните си отидат, ние също ще си отидем.
Тя се изсмя.
— Може и да го вярваш, Пътнико. Но не, ние няма да си отидем така. Ние просто ще напълним опразнените земи с добитък, с овце и кози. Или ще разорем земята и ще насадим зърно. Нищо не може да ни спре.
— Освен може би Карса Орлонг.
И виж, в това беше цялата истина. Карса Орлонг обявяваше бъдещо унищожение, заличаване. И тя му желаеше всичко най-добро.
— Ето го — каза Пътника със съвсем различен тон и се повдигна на стремената. — Не се е отдалечил много в края на краищата.
От седлото на Хавок Сеймар Дев вече можеше да го види. Беше спрял и се беше обърнал с лице към тях. Деляха ги някъде хиляда крачки. Два коня стояха близо до него и в тревата на хълмчето се виждаха гърбици, мравуняци или балвани може би, но тя знаеше, че не са.
— Нападнали са го. Идиоти! Трябвало е да го оставят на мира.
— Сигурен съм, че призраците им са съгласни с теб — каза Пътника.
Поеха в галоп към него.
Тоблакаят не изглеждаше по-различен от последния път, когато го беше видяла — там, на пясъчната арена в Ледерас. Също толкова уверен, стабилен, също толкова непоклатим като всякога. „Ще го убия… веднъж.“ И го беше направил. Напук на всичко. О, а сега гледаше към нея и Хавок с осанката на господар, призовал любимото си ловно псе.
Изведнъж я обзе гняв.
— Това не беше задължение! — сопна се тя и дръпна юздите точно пред него. — Ти ни изостави — там, в онзи проклет чужд град! „Направи го, когато дойде моментът“, и аз го направих! Къде беше, в името на Качулатия!? И…