И след това изскимтя, щом грамадният воин я помете от седлото с ръка и я притисна в задушаваща прегръдка; кучият му син се смееше и дори Пътника — проклетият глупак — се хилеше, макар Сеймар да знаеше, че усмивката му е сурова, след като явно си даваше сметка за шестте трупа, лежащи сред кръв и изсипани вътрешности в тревите.
— Вещице!
— Пусни ме!
— Удивен съм! — изрева той. — Хавок те е изтърпял по целия път!
— Пусни ме, казах!
И той я пусна. Пусна я да тупне по задник. Всичките й кокали се разтърсиха. Тя го изгледа ядосано.
Но Карса Орлонг вече се беше обърнал и оглеждаше Пътника, който бе останал на коня си.
— Ти… ти си съпругът й значи? Трябва да е имала мъж някъде — иначе защо ми отказваше непрекъснато. Много добре, значи ще се бием за нея, ти и аз…
— Млъкни, Карса! Той не ми е съпруг и никой не се бие за мен. Защото не принадлежа на никого, освен на себе си! Разбираш ли! Ще разбереш ли изобщо някога?
— Сеймар Дев го каза — рече Пътника. — Срещнахме се наскоро, двамата на път в тази равнина. Решихме да продължим като спътници. Аз съм от Дал Хон, на континента Кюон Тали…
Карса изсумтя.
— Малазанец.
— Да. Наричам се Пътника.
— Криеш си името.
— Това, което крия, само започва с името ми, Карса Орлонг.
При тези думи очите на тоблакая се присвиха.
— Носиш татуировка — продължи Пътника. — На избягал роб от Седемте града. Или по-скоро на повторно заловен. Явно веригите не се задържат дълго на теб.
Сеймар Дев беше станала и изтупваше прахта от дрехите си.
— А тези скатанди? — попита тя и посочи телата. — Карса?
Великанът се обърна, забравил за малазанеца.
— Идиоти. Поискаха да отмъстят за умрелия си крал. Сякаш аз го убих.
— Не си ли ти?
— Не.
— Е, сега поне ще си имам свой кон.
Карса отиде при Хавок и отпусна ръка на шията му. Ноздрите на животното настръхнаха, устните му се изопнаха и оголиха два реда дълги зъби. Карса се засмя.
— Да, приятелю, мириша на смърт. То пък кога ли не е било така? — И се засмя отново.
— Гуглата да те вземе, Карса Орлонг — какво стана?
Той я изгледа намръщено.
— За кое питаш, вещице?
— Уби ли императора?
— Казах, че ще го направя, и го направих. — Помълча малко. — А сега малазанецът говори, че иска отново да ме направи роб.
— Ни най-малко — отвърна Пътника. — Просто ми се струва, че си имал интересен живот, тоблакай. Само съжалявам, че вероятно така и няма да чуя историята, защото разбирам, че не си от приказливите.
Карса Орлонг се озъби, метна се на Хавок и заяви:
— Аз продължавам на север.
— Аз също — отвърна Пътника.
Сеймар Дев отиде при двата коня и върза дълъг повод на единия, за който бе решила, че няма да го язди, след което се качи в седлото на другия — червеникавокафяв скопец с широк гръб и равнодушни очи. После каза:
— Аз мисля да се връщам у дома. Което значи, че трябва да намеря пристанище, може би на западния бряг на този континент.
— Аз съм за Даруджистан — рече Пътника. — Корабите порят езерото и реката, която тече до брега, който ти трябва. Ще се радвам на компанията ти, Сеймар Дев.
— Даруджистан — провлече Карса Орлонг. — Чух за този град. Опълчил се на Малазанската империя, тъй че още е свободен. Ще го видя лично.
— Чудесно тогава — сопна се Сеймар Дев. — Ами хайде да тръгваме към следващата купчина трупове — с тебе за компания, Карса Орлонг, това едва ли ще е далече, — а после ще продължим до другата и така нататък, през целия континент. Към Даруджистан! Където и да е това, в името на Гуглата.
— Ще го видя — повтори Карса. — Но няма да остана дълго. — И изведнъж я изгледа свирепо. — Връщам се у дома, вещице.
— За да събереш армията си — каза тя, усетила възела от нерви, стегнал вътрешностите й.
— И тогава светът ще види.
— Да.
Тръгнаха, Карса Орлонг вляво от нея, Пътника — отдясно. Никой от двамата не проговаряше, но и двамата бяха истории, томове от минало, настояще и бъдеще. Между тях се чувстваше като смачкана страница хартия, животът й — като дребна драскулка.
Високо, високо над тях Великият гарван прикова свръхестествения си поглед върху трите фигури далече долу и нададе пронизителен грак, а после изви широките си като черни платна криле и се понесе в течението на ледения вятър, втурнал се на изток.
Мислеше си, че може би е мъртва. Всяка стъпка, която правеше, беше усилие, плод на воля и нищо повече — никакво преместване на тежестта, никакво люшване на краката или огъване на коленете. Волята я носеше натам, където искаше да иде, към онова място с безформена светлина, където белият пясък блестеше ослепително ярко под нея, на подходящото разстояние, стига да стоеше на място. Но погледнеше ли надолу, не можеше да види нищо от тялото си. Нито крайници, нито торс, и накъдето и да се обърнеше, не можеше да види сянката си.