Някъде напред монотонно бръмчаха гласове, но тя все не бе готова за тях, затова си оставаше където беше, обкръжена от топлина и светлина.
Бавно се приближаваше пулсиращ ритъм, като от факли, лумнали в гъстата мъгла и несвързани с монотонните гласове, и сега тя видя нижеща се към нея колона. Жени с наведени глави, дългите коси се спускаха над лицата им, голи и всяка — натежала от бременност. Пламъците на факлите се рееха над тях като слънца с големината на юмрук, проблясваха с цветовете на дъгата и се въртяха.
Салинд искаше да се свие от ужас. Беше Дете на Мъртвото семе в края на краищата. Родена от безумна утроба. Нищо нямаше за тези жени. Не беше повече жрица, не можеше да им предложи ничия благословия, на никой бог, а най-малкото своята, на никое дете, което чака да се изтърколи в света.
И все пак тези съскащи огнени кълба… знаеше, че са душите на неродените, на все още неродените, а тези майки вървяха към нея, изпълнени с цел, нуждаеха се от нея.
„Нищо не мога да ви дам! Махайте се!“
Но те идваха, вдигаха лица, тя виждаше тъмните им празни очи — а те като че ли не я виждаха и… една по една минаваха през нея.
Богове, някои от тези жени дори не бяха човешки същества.
И докато всяка минаваше през нея, тя усещаше живота на детето вътре. Виждаше раждането, виждаше малките същества със странно мъдрите очи, присъщи сякаш на всяко новородено (освен собственото й, разбира се). А след това годините, които напираха, израстването на детето, лицата, придобиващи формата, която щяха да носят до старини…
Но не всички. Докато майка след майка пристъпваха през нея, бъдещите животи лумваха ярко и някои умираха бързо. Отчаяно проблеснали искри — гаснат, стапят се и мракът нахлува. И тя извикваше, изпълнена с болка, макар да разбираше, че душите пътуват по неизброими пътища, от които само един може да бъде познат от смъртен — толкова много, в безкрайни въртопи — и че загубата е само за другите, никога за самото дете, защото в неговата неизречена, неизречима мъдрост разбирането е абсолютно; преходът на живота, който изглеждаше трагично кратък, можеше да е съвършеният срок, пълният и цялостен опит…
Някои обаче умираха в насилие и това беше престъпление, оскърбление срещу самия живот. Тук, сред тези души, имаше гняв, шок, отрицание. Имаше негодувание, борба, жестока съпротива. Да, някои смърти бяха такива, каквито трябваше да са, но други не бяха. Отнякъде заговори женски глас:
„Благослови ги, за да не бъдат отнети.“
„Благослови ги, за да започнат в своето време и за да свършат в пълнота.“
„Благослови ги, в името на Избавителя, срещу жестоките жътвари на души, що отнемат живот.“
„Благослови ги, Дъще на Смърт, тъй щото всякой живот да е тъй, както е писан, че целостта ражда мир, а целостта е отречена — целостта на всяка възможност, на всичко, обещано в живота — престъпление е, грях е, предаване е на вечно проклятие. Пази се от взимащите, от използващите, от напастта на убийците!“
„Те идат! Идат и идат, жътварите на душите…“
Странният глас вече пищеше и Салинд искаше да побегне, но цялата воля я беше оставила. Беше пленена в това единствено място, а майка след майка скачаха в нея с черни, широко отворени очи, с уста, зейнали в хор от писъци, виещи в ужас, с късащ сърцето страх за неродените им деца…
Изведнъж отново чу монотонно напяващите гласове, които я зовяха, приканваха я към… към какво?
Светилище.
С вик, изтръгнал се от гърлото й, Салинд се отдръпна, втурна се към гласовете…
И отвори очи. Обкръжаваше я приглушена светлина на свещи. Лежеше на някакво легло. Гласовете я обгръщаха от всички страни и тя примига, понечи да се надигне.
Толкова немощна…
Една ръка се плъзна зад раменете й, помогна и да се надигне и нагласи възглавници под гърба й. Тя се взря в едно познато, чуждо лице.
— Спинок Дурав.
Той кимна.
Вече и други изникваха в полезрението й. Жени Тайст Андий, всички в тъмни развлечени халати, с извърнати очи, докато започваха да излизат бавно от залата, отнасяха със себе си монотонната си песен.
Онези гласове — толкова тежки, плътни — наистина ли бяха на тези жени? Беше смаяна, почти не вярваше… и все пак…
— Беше почти издъхнала — каза Спинок Дурав. — Лечителките те върнаха. — Жриците.