— Но… защо?
Усмивката му беше горчива.
— Имат да ми връщат някоя и друга услуга. Но мисля, че след като се заеха с теб, имаше и нещо повече. Задължение може би. Ти, в края на краищата, си сестра жрица — о, вярно, вречена на друг асцендент, но това е маловажно. Или… — усмивката му се върна — така поне се оказа.
„Да, но защо? Защо ме върна? Аз не исках…“ О, не можеше да довърши тази мисъл. Разбрала вече, най-сетне, колко голям е грехът на самоубийството — разбира се, нямаше да е точно това, нали? Просто да се измъкне, отнесена от болестта, която я е поразила. Не беше ли благоразумие да се предадеш?
— Не — промълви тя с усилие. — Не е.
— Салинд?
— Благославянето — промълви тя — е даряване на надежда. Достатъчно ли е това? Да направиш свято желанието за добра съдба, за осъществен живот? Какво може да постигне то?
Той се взираше в лицето й.
— Върховна жрице — заговори колебливо, сякаш искрено се стремеше да се домогне до верен отговор, — с благославянето се печели миг на покой у онзи, когото благославяш, у онзи, за когото е поискана благословията. Може би не трае дълго, но дарът, който поднасяш, неговата стойност, не намалява никога.
Тя извърна поглед. Отвъд свещите видя стена, покрита с андийски йероглифи и процесия нарисувани фигури, всяка с извърнато в една и съща посока лице — натам, където стоеше жена, обърнала им гръб, отхвърлила всички, които я умоляваха. Майка, отхвърляща децата си — виждаше как се беше мъчил художникът с всички тези извърнати лица, с отчаянието и болката, която ги бе разкривила… нарисувани през сълзи, да.
— Трябва да се върна — каза тя.
— Да се върнеш? Къде?
— В стана. При поклонниците.
— Все още не си достатъчно силна, Върховна жрице.
Думите й към него го бяха накарали да забрави избраното й име. Вече я приемаше само като Върховна жрица. Това я смути. Но не беше сега моментът да разсъждава над важността на тези неща. Спинок Дурав беше прав — беше твърде изтощена. Дори тези мисли я изтощаваха.
— Веднага щом мога.
— Разбира се.
— Те са в опасност.
— Какво би искала да направя?
Най-сетне тя го погледна отново.
— Нищо. Това е за мен. И за сиърдомина.
При споменаването на сиърдомина Тайст Андий трепна.
— Върховна жрице…
— Той няма да ме отхвърли отново.
— Няма го.
— Какво?
— Не мога да го намеря. Съжалявам, но съм сигурен, че вече го няма в Черен Корал.
— Все едно — каза тя, мъчеше се да повярва на собствените си думи. — Все едно. Ще дойде, когато е нужен. — Виждаше, че Спинок Дурав се съмнява, но не можеше да го упрекне за това. — Избавителя ме доведе до ръба на смъртта — каза тя, — за да ми покаже какво е нужно. Да ми покаже защо съм нужна. — Замълча. — Дръзко ли звучи това? Дръзко е, нали?
Той въздъхна и стана.
— Ще се върна да те нагледам, Върховна жрице. Сега поспи.
О, беше го обидила. Но как?
— Почакай, Спинок Дурав…
— Всичко е наред — каза той. — Погрешно ме разбра. Е, може би не съвсем. Говореше, че твоят бог ти показва какво е нужно — нещо, за което ние, Тайст Андий, вечно копнеем, но никога няма да получим. А после се съмняваш в себе си. Дързост ли? В името на Бездната, Върховна жрице. Това ли изпитваш, когато Избавителя те благославя?
Пламъчетата на свещите потрепериха след излезлия Спинок Дурав и разбърканата им светлина накара фигурите по стените да се загърчат.
Но майката все така стоеше, обърнала гръб.
Гняв стегна душата на Салинд. „Благослови децата си, Майко Тъма. Те са страдали достатъчно дълго. Казвам ти това от благодарност към собствените ти жрици, които ми върнаха живота. Казвам ти това в името на избавлението. Благослови децата си, жено.“
Свещите се успокоиха отново, пламъците се изправиха, неуязвими пред стаеното вълнение на Салинд. Никъде в тази зала нямаше тъмнина. А това, осъзна тя, беше достатъчен отговор.
Старата кръв, оплискала стените, бе почерняла, жадна да погълне светлината на фенера. Прах все още се ронеше от цепнатините в наклонения таван и напомняше на сиърдомина, че над него се издига половин планина. Горните етажи на цитаделата бяха рухнали, срутени, но все още улягаха, дори и след толкова време. Може би не след дълго тези по-долни тунели най-сетне щяха да поддадат и огромната развалина над всечената в скалата кухина щеше просто да се килне и да се свлече в морето.
Но тези неосветени, криволичещи коридори с огъващите се под неимоверната тежест тавани все още съществуваха, хаотичен лабиринт, който трябваше да е пуст и недостъпен за никого. И все пак в гъстата зърниста прах личаха стъпки от ботуши. Плячкаджии? Може би, макар сиърдоминът да знаеше много добре, че почти нищо не може да се намери из тези долни етажи. Много пъти беше минавал през тях, за да направи каквото може за пленниците на Пророка на Панион — макар че никога не бе достатъчно. Да, никога не бе достатъчно.