Ако съществуваше проклятие, най-жестокото възможно проклятие, един почтен човек да се окаже неизбежно подвластен на същество на чистото, неподправено зло, то сиърдоминът го беше преживял. Почтеността не оневиняваше. Честта не отменяше престъпленията срещу човечността. А колкото до дълга, той все повече започваше да изглежда единственото оправдание за моралната низост. Нямаше да предложи ни едно от тези неща в защита на нещата, което бе направил по повеля на господаря си. Нито щеше да говори за принудата, за разбираемото желание да останеш жив пред натиска на смъртоносната заплаха. Нито едно от тези неща не беше достатъчно оправдание. Когато са извършени неоспорими престъпления, оправданието е акт на страхливост. „И тъкмо нашата страхливост допусна тези престъпления, преди всичко.“ Никой тиранин не би могъл да вирее, когато всеки негов поданик каже „не“.
„Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.“
Добре разбираше, че такива общества устройват много хора — други сиърдомини, повечето от тях всъщност, бяха блаженствали в страха и подчинението, което налага този страх. И точно това го беше довело тук, по следите на стария дворцов съветник на Пророка, който се беше прокраднал в развалините на старата цитадела. Не, не за да плячкосва. Сиърдоминът беше сигурен, че се подготвя подъл заговор. Оцелели от един кошмар се канеха да подхранят нов. Мъжът нямаше да е сам, щом стигнеше до целта си.
Той продължи напред.
Тук бяха загинали малазански войници, редом с воините на Панион. Сегюле се бяха врязали в редиците на дворцовата гвардия. Сиърдоминът почти чуваше ехото на онова клане, виковете на умиращите, отчаяния вопъл срещу жестокия късмет, кънтящия грохот на оръжията. Стигна до стъпала. Отломките тук бяха разчистени. Някъде отдолу смътно се чуваха гласове.
Не бяха поставили охрана — доказателство за самоувереността им. Той слезе безшумно по стъпалата и видя смътния блясък на фенери от килията долу.
Тази килия някога бе приютила един, когото наричаха Ток-младши. Прикован към една от стените и в близост до чудовищната майка на Пророка. Жалките милостиви дарове на сиърдомина сигурно го бяха парили като капки киселина. По-добре да го беше оставил да полудее напълно, да избяга в онзи свят на забрава, където всичко е толкова окончателно разбито, че никакво поправяне не е възможно. Все още можеше да усети вонята на матроната К’Чаин.
Гласовете вече се долавяха по-отчетливо — трима или четирима заговорници. Чуваше възбудата им, блаженото ликуване заедно с обичайното надуто самодоволство, песента на онези, които си играят с живота на другите — беше все същото по целия свят, във всяка история. Винаги едно и също.
Беше съкрушил своя гняв преди много време и сега бе нужно голямо усилие, за да го съживи отново, но щеше да му е нужен. Тлеещ, но силен, сдържан, решителен. Три стъпала до пода. Той бавно извади тълвара си. Все едно беше какво обсъждаха. Все едно беше дори ако плановете им бяха жалки, обречени на провал. Самият заговор бе пробудил у сиърдомина желанието за убийство и сега то го пронизваше с тътена си. Изпълнен с презрение и погнуса, той бе готов за това, което е нужно.
Направи първата стъпка в килията. Никой от четиримата, седнали около масата, дори не го забеляза, което му позволи да направи още една крачка, достатъчно близо, за да посече с широкото острие първото лице, което се вдигна към него. Задният замах преряза врата на мъжа отдясно, главата се изтърколи, а тялото залитна назад в стола. Сиърдоминът сграбчи единия ръб на масата, надигна я, стовари я върху мъжа отляво и той се срути под тежестта й. И остана само един, точно срещу сиърдомина.
Изпълнени с молба очи, едната ръка посяга към богато украсената кама на колана…
Не достатъчно бързо обаче. Сиърдоминът пристъпи напред и замахна. Тежкият тълвар посече вдигнатите ръце от китките и се вряза през ключицата и покрай гръдната кост. Острието спря в четвъртото ребро и принуди сиърдомина да изрита настрани обезглавения труп. След това се обърна към последния заговорник.
Старият дворцов съветник. Олигавен от страх, опикан дори…
— Не, умолявам те…
— Позна ли ме, Хегест?
Бързо кимване.
— Ти си мъж на честта… Това, което направи…
— Отрича онова, което би очаквал от един мъж на честта, и точно това очакване те освобождава да кроиш заговор. Уви, Хегест, очакването ти е погрешно. Фатално погрешно. Черен Корал е в мир, за първи път от десетилетия — освободен от терора. Но ти негодуваш, мечтаеш, несъмнено, за стария си сан, за всички извратени привилегии, които притежаваше.