Доволен от аргументите си, сиърдоминът тръгна, за да започне тази нощ на клане. А тук, в този град, нощта беше безкрайна.
Плъховете го проследиха с погледи. Бяха подушили миризмата на кръв по него, а неведнъж бяха виждали клане долу. И някои от тях сега изпълзяха от руините и се отправиха към светлия свят, отвъд вечния покров на нощта.
Призовани, да, от своя господар, онзи, когото знаеха с името Монкрат — доста забавно име всъщност, презрително и насмешливо. Това, което никой от познатите му всъщност не разбираше, бе истината, лежаща под името. „Монкрат, да. Монахът на плъховете, жрец и магьосник, призовник и властник на духове. Смейте се и се надсмивайте, щом искате… на ваш риск.“
Освободителите бяха намерили враг и нещо трябваше да се направи по въпроса.
Град Бастион се беше присвил над огромното пресъхнало езеро, яките му груби стени бяха почернели и зацапани с масло. Бараките и колибите около стената бяха изгорели и след това съборени, овъглените отломки бяха пръснати по склона над чакълестия път. Над бойниците се издигаше пушек, гъст и кисел.
Присвил наранените си ръце, с увити около китките юзди, Нимандър се загледа примижал към града и зейналите му порти. Не се виждаха никакви стражи, нито една фигура по стените. Като се изключеше димът, градът изглеждаше безжизнен, запуснат.
Скинтик до него заговори:
— Име като „Бастион“ събужда образи за яростни защитници с всевъзможни оръжия, подозрителни към всеки чужденец, закатерил се към портите. Тъй че… — добави с въздишка — тук трябва да сме свидетели на блажената леност от саеманкелик, сладката кръв на Умиращия бог.
Спомените от времето, преживяно в компанията на гигантския зидар, все още терзаеха Нимандър. Като че ли бе прокълнат със случки без изход, всеки живот, пресякъл пътя му, оставяше след себе си въртоп от загадки, в които той се мяташе безпомощно, почти удавен. Джагътът Готос, същество с неописуема древност, което се бе опитало да ги използва някак, по причини, които бе твърде незаинтересовано да обясни, само беше влошил нещата.
„След като го провалихме.“
Миризмата на гниеща сол изпълваше въздуха. Виждаха избелелите равни ивици, изпънали се от стария езерен бряг, наколните кейове, високи и сухи над водораслите, рибарски лодки, полегнали от двете им страни по-навътре от брега. Вляво от тях, навътре в сушата, се виждаха ниви с редици плашила, но тук като че ли вече не живееше нищо — растенията бяха почернели и съсухрени, стотиците увити фигури — неподвижни.
Приближиха се до сводестата порта, а все още не се виждаше никой.
— Наблюдават ни — каза Скинтик.
Нимандър кимна. Беше почувствал същото. Скрити, алчни очи.
— Сякаш сме направили точно това, което искат — продължи Скинтик тихо. — Като носим Клип право в проклетия им Окаян храм.
Това бе напълно възможно.
— Нямам никакво намерение да им го давам — знаеш го.
— Значи се готвим да поведем война срещу цял град? Срещу фанатично жречество и един бог?
— Да.
Скинтик се ухили и разхлаби меча си.
Нимандър го погледна намръщено.
— Братовчеде, не помня да си притежавал такава кръвожадност.
— О, и аз не изгарям от желание, Нимандър, също като теб. Но мисля, че ни притесняваха достатъчно дълго. Време е и ние да притесним, нищо повече. А и раните по ръцете ти ме притесняват.
— Аранта направи каквото можа. Ще се оправя. — Не обясни как чувстваше нараняването по-скоро душевно, отколкото физически. Аранта наистина бе изцерила счупените кости и разкъсаната плът. Но той все още ги държеше свити, все едно бяха осакатени, а в сънищата си нощем се оказваше пленник на спомените за онзи тежък блок обсидиан, който се хлъзгаше върху пръстите му… болката, бликащата кръв — и се будеше плувнал в пот, разтреперан.
Същите ръце, които бяха душили Фаед и почти бяха отнели живота й. Усещаше болката като наказание и вярваше, че в този град отново ще познаят насилието, ще носят смърт с ужасно изящество.
Спряха пред портата. Дървените крила бяха отрупани със знаци, изрисувани със същата гъста черна боя, която бе зацапала стените от двете страни.
Ненанда проговори от капрата на фургона:
— Какво чакаме? Нимандър? Дайте да свършваме с това.
Скинтик се извърна в седлото.
— Търпение, братко. Чакаме официалната група посрещачи. Убийството е за после.
Каллор слезе от задницата на фургона, приближи се до портата и каза:
— Чувам пеене.
Нимандър кимна. Гласовете бяха далечни, долитаха на приглушени вълни, извиращи някъде от недрата на града. Нямаше никакви други звуци, каквито можеше да се очакват от многолюдно селище. А отвъд прохода не можеше да види нищо освен пусти улици и мрачните фасади на четвъртити сгради, всичките със спуснати кепенци.