Каллор мина през сянката на прохода, излезе на широката улица и спря, приковал погледа си в нещо вляво.
— Няма посрещачи значи — въздъхна Скинтик. — Ще влизаме ли, Нимандър?
Отзад се чу звънливият глас на Аранта:
— Предупреждавам, братовчеди. Целият този град е Окаяният храм.
— Майката да ни благослови — прошепна Скинтик.
— Какъв ефект ще има това над нас? — попита Нимандър. — Същото ли ще е като в селото онази нощ?
— Не. Нищо такова не се е пробудило още. — Тя поклати глава. — Но ще дойде.
— А ти можеш ли да ни защитиш? — попита Ненанда.
— Ще видим.
— Наистина доста успокоително — изсумтя Скинтик.
— Все едно — отвърна Нимандър. Присви очи и с лек натиск на краката подкара коня си в града.
Другите тръгнаха след него.
Щом спря до Каллор, Нимандър видя какво е привлякло вниманието му. На сто крачки вляво улицата беше запълнена от развалините на огромен механизъм. Като че ли бе дошъл от небето или се беше срутил от покрива на сградата най-близо до външната стена — като бе съборил повечето от отсрещната. Зейналият му търбух беше пълен с извити железа и разпрани метални листове. По-малки късове от машината бяха осеяли каменните плочи като парчета от броня, броня от странно синкаво желязо, което почти блестеше.
— Какво е това, в името на Бездната? — попита Скинтик.
— Прилича на К’Чаин Че’Малле — каза Каллор. — Но те не биха поднесли дар на никакви богове, умиращи или не. Е, сега вече съм любопитен. — И щом го каза, оголи зъби в усмивка, ненасочена към никой от групата им — което всъщност беше добре, реши Нимандър.
— Според Аранта целият град е посветен на култа.
Каллор го погледна и отвърна:
— Някога опитах това за цяла империя.
Скинтик изсумтя:
— С теб като фокус на преклонението, нали?
— Разбира се.
— И начинанието се провали?
Каллор сви рамене.
— Всичко се проваля рано или късно. — И тръгна да огледа рухналата машина.
— Дори разговорите — измърмори Скинтик. — Да го последваме ли?
Нимандър поклати глава.
— Остави го. Ако градът е храм, трябва да има олтар — вероятно някъде в центъра.
— Нимандър, като нищо може да правим точно това, което искат те, особено с докарването на Клип при този олтар. Мисля, че трябва да намерим хан, място, където да отдъхнем. После можем да разузнаем и да разберем какво ни очаква.
— Добре. Води тогава, Скин, да видим какво можеш да намериш.
Продължиха направо, по главната улица. Жилищните сгради изглеждаха безжизнени, дюкяните на приземните етажи бяха празни, запуснати. Релефни глифове покриваха всяка стена и врата, издадени навън от всеки затворен прозорец, доколкото ръка можеше да стигне, ако някой се надвесеше от тях. Писмото наподобяваше ревностно изписано откровение или лудост — или и двете.
Скоро Скинтик спря пред един хан, затворен като всичко останало, слезе от коня и отиде до дворните порти. Леко бутване, те се отвориха широко и той погледна през рамо с усмивка.
Ненанда подкара фургона вътре. Дворът едва стигаше да побере един впряг. Каменната пътека минаваше покрай конюшните и стигаше до трите стъпала на входа. Полуподземният проход вляво от главния вход сигурно отвеждаше към гостилницата. В центъра на двора имаше облицован с камък кладенец… натъпкан с подути трупове.
Усмивката на Скинтик повехна. Мъртви личинки обкръжаваха кладенеца.
— Да се надяваме, че имат друга помпа вътре… от друг извор — рече на Нимандър.
Ненанда спусна дървената спирачка, скочи на земята и погледна накриво телата.
— Предишните гости?
— Така става, когато не си плащаш сметката.
Нимандър слезе от коня и погледна Скитник предупредително, но братовчед му не забеляза — или предпочете да не забележи, защото продължи:
— Или пък всички легла са били заети. Или има някаква забрана срещу пиенето на всичко друго освен келик — явно не е добре да се оплакваш.
— Стига — рече Нимандър. — Ненанда, провери конюшните — виж дали има храна и чиста вода. Скинтик, ела с теб да влезем вътре.
Влязоха в широко, добре обзаведено преддверие, с ниша непосредствено вдясно, заградена с излъскан тезгях. Тясната дъсчена врата, вградена в задната стена, беше затворена. Вляво имаше помещение за връхни дрехи, а до него беше схлупеният вход към гостилницата. Право напред продължаваше коридор към стаи, стръмно стълбище отвеждаше към горния етаж, където навярно имаше още стаи за спане. На пода пред стълбището бяха струпани постелки, повечето зацапани с тъмни петна.
— Опразнили са стаите — отбеляза Скинтик. — Колко мило.