К’Чаин Че’Малле, беше казал Каллор. Явно и той беше направил същата връзка като Скинтик.
— Защо на един бог ще му трябва машина? — попита Нимандър.
— Откъде да знам? Все едно, тя вече е счупена.
Стигнаха до широко кръстовище. Обществени сгради, издигащи се на всеки ъгъл, със странно утилитарна архитектура, сякаш културата, която ги бе създала, беше изключително лишена от творчески усет. Безумни низове глифове опасваха иначе с нищо неукрасените стени. Някои от символите поразително напомняха на Нимандър за разрушения механизъм.
Главната улица продължаваше още двеста крачки и се отваряше към просторен кръгъл площад. В отсрещния му край се издигаше най-внушителната постройка, която бяха видели досега.
— Ето го — каза Скинтик. — Окаяният… олтар. Оттам идва пеенето според мен.
Нимандър кимна. Съгласен беше.
— Дали да не огледаме по-отблизо?
Нимандър кимна пак и каза:
— Да видим какво ще се случи.
— Нападението от разгневена тълпа брои ли се? — попита Скинтик.
На площада се стичаха фигури, дрипави, но с оръжия в ръце — размахваха ги над главите си. Песента им изведнъж стана свирепа и те закрачиха срещу двамата Тайст Андий.
— Хм — каза Нимандър. — Ако побегнем, ще ги отведем право до хана.
— Вярно. Но би трябвало да се справим с отбраната на портата. Ще се редуваме по двойки.
Нимандър пръв чу стъпките зад тях, обърна се рязко и мечът му изсъска от ножницата.
Беше Каллор.
Старият воин закрачи към тях.
— Разбудихте ги.
— Само разглеждахме — каза Скинтик. — И макар това място да изглежда ужасно, пазим мнението за себе си. Все едно, тъкмо обсъждахме какво да правим.
— Можете да се биете.
— Бихме могли — съгласи се Нимандър и хвърли поглед към тълпата. Бяха на по-малко от петдесет крачки и се приближаваха бързо. — Или можем да свирим отбой.
— В момента са храбри — отбеляза Каллор, пристъпи покрай тях и извади двуръчния си меч. Размаха го небрежно над главата си, все едно разкършваше рамене. Изведнъж изобщо престана да изглежда толкова стар.
Скинтик попита:
— Дали да не му помогнем?
— Той помоли ли за помощ, Скинтик?
— Да, прав си. Не помоли.
Загледаха Каллор, който вече вървеше право срещу гъстата тълпа.
И изведнъж тълпата се разпадна, хората се пръснаха, разделиха се и пеенето премина в отчаяни ридания и хленч. Каллор не се поколеба — вървеше все така напред, през отворения за него коридор.
— Иска само да види олтара — рече Скинтик. — И те няма да го спрат. Лошо. Щеше да е интересно да погледаме как се бие тоя дърт борсук.
— Давай да тръгваме обратно, докато са разсеяни — каза Нимандър.
— Стига да ни позволят.
Обърнаха се и тръгнаха спокойно, без да бързат. След десетина крачки Скинтик се извърна, погледна назад и изсумтя:
— Оставиха го да влезе. Нимандър, посланието е ясно. За да стигнем до този олтар, трябва да минем през тях.
— Така изглежда.
— Нещата тепърва ще стават гадни.
Да.
— Е, мислиш ли, че Каллор и Умиращия бог ще си побъбрят приятелски? Първо за времето. После за старите тиранични дни, когато всичко е било само забавления и игри. Когато кръвта е била по-червена и вкусът й — по-сладък. Как мислиш?
Нимандър не отвърна нищо. Мислеше за лицата в тълпата, за черните петна по устните им, за дупките на очите им. Облечени в дрипи, покрити с мръсотия, няколко деца сред тях, сякаш келикът ги беше направил всички еднакви, без оглед на възраст, без оглед на каквато и да било готовност да се справяш със света и житейските нужди. Пиеха и гладуваха — и настоящето беше бъдещето, докато смъртта не открадне това бъдеще. Проста траектория. Никакви грижи, никакви амбиции, никакви мечти.
Щеше ли да направи всичко това избиването по-лесно? Не.
— Не искам да правя това — каза Нимандър.
— И аз — съгласи се Скинтик. — Но с Клип какво ще правим?
— Не знам.
— Този келик е по-лош от чума, защото жертвите му сами го вкарват в живота си, а след това са безразлични към собственото си страдание. Налага въпроса: имаме ли някакво право да се опитаме да сложим край на това, да го унищожим?
— Може би не — отстъпи Нимандър.
— Но има и друг проблем. И той е милостта.
Нимандър изгледа рязко братовчед си.
— Избиваме ги всички за тяхно добро? Бездната да ни вземе, Скин…
— Не тях, разбира се, че не. Мислех си за Умиращия бог.
А… Е. Да, досещаше се как би могло да подейства това. Как можеше всъщност да стане дори приятно. Ако успееха да се доберат до Умиращия бог, без да се наложи да избият стотици поклонници.