— Благодаря ти, Скин.
— За какво?
— Ще се промъкнем покрай тях.
— С Клип?
— Да.
— Няма да е лесно. Може да се окаже невъзможно всъщност. Ако този град е храмът, а силата на Умиращия бог изпълва жреците, те ще усетят приближаването ни, каквото и да направим.
— Ние сме деца на Тъмата, Скинтик. Хайде да видим дали това все още означава нещо.
Десра отдръпна ръката си от челото на Клип.
— Сгреших. Става по-зле. — Изправи се и погледна Аранта. — Те как са?
Вяло примигване.
— Връщат се, невредими.
Нещо не беше наред с Аранта. Беше прекалено спокойна, прекалено… празна. Десра винаги беше смятала сестра си за скучна — о, боравеше с меча със съвършено изящество, толкова хладнокръвен убиец, колкото и всичките те, щом нуждата го наложи — но у Аранта имаше някакво дълбоко безразличие. Често я обземаше в разгара на бедствие и хаос, сякаш светът я поразяваше и отнемаше сетивата й в дръзкото си безумие.
А това я правеше неблагонадеждна, поне според Десра. Тя я изгледа още миг и когато погледите им се срещнаха, Аранта се усмихна. Десра се намръщи и се обърна към Ненанда.
— Намери ли нещо за ядене в гостилницата? Или пиене?
Той стоеше до предната врата, държеше я открехната с една ръка. При въпросите на Десра погледна през рамо.
— Много. Все едно току-що са напуснали. А може да е донесено за нас. Като онова покрай пътя.
— Значи все някой трябва да произвежда нормална храна — обади се Кедевис. — Или пък урежда купуването й от други градове.
— Много неприятности са си създали заради нас — отбеляза Ненанда. — А това ме притеснява.
— Клип умира — каза Десра.
— Да.
— Връщат се — съобщи Ненанда.
— Нимандър ще знае какво да прави — заяви Десра.
— Да — каза Аранта.
Тя направи един кръг високо над града, но дори свръхестественото й зрение едва успя да прониже вечния мрак долу. Куралд Галайн беше крайно противен лабиринт, макар и в това си разредено, отслабено състояние. Когато прелетя точно над дремещото туловище на Силана, Старата изграчи в насмешлив поздрав. Разбира се, пурпурният дракон не реагира видимо, но Великият гарван знаеше много добре, че Силана е усетила прелитането й. И несъмнено си бе позволила, в мигновен проблясък на въображението си, образа с изщракващите челюсти, пукащите кости и пера, щом възхитително вкусните течности се плиснат в устата й… Старицата изграчи отново, по-силно този път, и бе възнаградена с вяло потръпване на дългата змийска опашка.
Плъзна се по въздушното течение от ръба на стръмнината и възви под ъгъл надолу, в стремглаво гмуркане към ниската стена на терасата на цитаделата.
Стоеше сам, нещо, което бе свикнала да очаква напоследък. Синът на Тъмата се приближаваше като цвете от оникс, докато полунощните камбани кънтяха, звън след звън чак до последната, дванадесетата, а след тях щеше да има само ехо, докато и то не заглъхнеше и не останеше нищо освен тишина. Тя присви криле, за да забави спускането си, а цитаделата връхлиташе отдолу да я срещне. Няколко бързи маха на крилете и тя кацна на каменната стена, ноктите й се вкопчиха в гранита.
— Променя ли се изобщо гледката? — попита Старата.
Аномандър Рейк я изгледа мълчаливо.
Тя отвори клюна си и се изсмя беззвучно.
— Тайст Андий не са народ, склонен към внезапни пристъпи на радост, нали? Танците в тъмна доба? Лудешкото, възторжено подскачане към бъдещето? Мислиш ли, че нашето излитане от неговата гниеща плът не бе изпълнено с неустоимо ликуване? Насладата от това, че се раждаш, радостта от това, че си жив? О, изчерпаха ми се въпросите към теб — тъжно е това време, наистина.
— Барук разбира ли го, Старице?
— Повече или по-малко. Може би. Ще видим.
— Нещо става на юг.
Тя закима в съгласие.
— Нещо, о, да, нещо. Дивашката оргия на жриците продължава ли все още? Потапянето, което дава отговор на всичко! Или, по-скоро, отлага нуждата от отговори за известно време, време на подобаваща наслада, несъмнено. Но пък… реалността се връща. Проклета реалност, проклета да е в Бездната! Време е за ново потапяне!
— Пътуването е вкиснало настроението ти, Старице.
— Не е в нрава ми да скърбя. Презирам скръбта всъщност. Негодувам против нея! Трътката ми се пръска от нея! И все пак какво се каниш да ми наложиш, на мен, старата ти спътница, възлюбената ти слугиня?
— Нямам намерение да ти възлагам нищо — отвърна той. — Явно се боиш от най-лошото. Кажи ми, какво видяха ближните ти?
— О, те се разпръснаха, високо и високо над жалките машинации на пълзящите по повърхността. Наблюдаваме ги, докато те пълзят насам-натам. Наблюдаваме, смеем се, пеем историите им на своите сестри и братя.