— И?
Тя кривна глава, едното й око се прикова в бурните черни талази долу.
— Този твой мрак, господарю, плоди свирепи бури.
— Така е.
— Ще полетя високо над виещите се облаци, сред чист и хладен въздух.
— Ще полетиш, Старице, да.
— Не ми харесва, когато си великодушен, господарю. Когато този благ поглед се промъкне в очите ти. Не ти е присъщо да показваш състрадание. Стой тук, да, невидим, непознаваем, та да мога да съхраня това в ума си. Позволи ми да мисля за леда на истинското правосъдие, онова, което е непоклатимо… слушай, чувам камбаните долу! Колко уверена е тази музика, колко верен е зовът на желязото.
— Крайно поетична си днес, Старице.
— Така Великите гарвани негодуват против скръбта, господарю. Е, какво имаш за мен?
— Ендест Силан е при дълбоката река.
— Едва ли е сам.
— Трябва да се върне.
Тя помълча за миг, кривнала глава. После каза:
— Десет камбани прозвучаха.
— Десет.
— Трябва да отлитам значи.
— Лек полет, Старице.
— Моля се да кажеш същото на своята възлюбена, господарю, когато удари часът.
Той се усмихна.
— Няма да е нужно.
11.
Не съществува, нито е съществувал някога по-чист творец от детето. Тези разпилени в пръстта пръчки, които всеки възрастен би изритал небрежно по пътя си, без и за миг да се замисли, са всъщност костите на един необятен свят, облечен, добил плът, крепост, гора, висока стена, срещу която връхлитат страховити орди и ги отблъсва шепа навъсени герои. Гнездо за дракони; а тези лъскави гладки камъчета са техните яйца и всяко едно от тях е приют за едно пламенно, блестящо бъдеще. Никое творение не е било толкова изпълнено, така преливащо, така триумфално ликуващо и всички машинации и манипулации на възрастните са призрачните спомени от детството и неговите чудеса, тромавият преход към състоятелна функция, към благоразумно предназначение; и всяка фасада има история, която да разкаже, легенда, която да съзерцаваш в стилизирано благоприличие. Статуи в ниши със строги сковани изражения, безразлични към всеки минувач. Строгост властва над тези скрибуцащи вкочанени умове, така затънали в навик и страх.
Да тласнеш деца към непосилен труд означава да убиеш творци, да заличиш смъртоносно цялото чудо, трепетното прелитане на въображението, прехвърчане като на нетърпеливи сипки от клон на клон — всичко това съкрушено, за да служи на нуждите и безсърдечните очаквания на възрастните. Възрастният, който налага такова нещо, е мъртъв отвътре, лишен от ярките танцуващи цветове на носталгията, тъй мека, тъй възхитителна, тъй изпълнена с копнеж и сладък, и горчив — мъртви отвътре, да, и мъртви отвън също. Движещи се трупове, студени и пропити от яда, който немрящите изпитват към всичко, което все още е живо, към всички все още топли и дишащи твари.
Да ги съжалим ли? Не, никога, никога, докато тласкат орди деца към ужасния изнурителен труд, та след това бездушно да гълтат несметните си изгоди.
Смее ли тази закръглена особа да се впусне в такива тежки присъди? Тази закръглена особа смее! Свят, сътворен от шепа клечици, може да докара сълзи в очите, докато творецът на ръце и колене пее химн от безсловесни песни, мълви със сто гласове и движи невидими фигури по огромната панорама на умственото платно (и се спира от време на време, за да изтрие носле с ръкав). Смее да го направи, да! И е готов да ускори края на тази жестока неправда.