Дори едно влечуго има грандиозни планове, но все пак трябва да пъпли педя по педя, да се бори за разстояния, на които великан или бог ще погледнат с присмех. Езикът плющи като камшик, за да улови миризмата. Спасението е вкусният плод в края на лова, стопленото от слънцето птиче яйце, мекото пухкаво плъхче, заклещено между челюстите.
Тъй търси влечугото, приятелят на праведните. Тъй се хлъзга — змиорката в разбърканата тиня на света; шават мустачките и търсят. Скоро, много скоро!
Младият Харло не мислеше за справедливост, нито за праведна свобода, нито твореше безгрижно искрящи светове от лъскавите жили на суровото желязо или от шуплите злато сред студения режещ кварцит. Нямаше време да коленичи в някоя обрасла с бурен градска градина и да строи мънички укрепления и мостове от тръстика над засъхващите вадички от вчерашния порой. Не, за Харло детството беше свършило. На шест години.
В този момент той лежеше на една издатина от корав черен камък, погълнат от мрака. Смътно чуваше работниците високо горе, макар камъните от време на време да изтрополяваха в процепа и да отекваха с глух грохот далече долу.
Последния път тука беше висял от едно въже и тогава не го беше имало този дъжд от камъни, всеки от които можеше да му строши черепа. А при спускането тогава изпънатите му ръце не се бяха натъкнали на никакви стени, което го беше накарало да повярва, че процепът е огромен и навярно се отваря в пещера. Този път, разбира се, нямаше въже — Харло не трябваше дори да е тук и може би щяха да го набият с камшик, ако го откриеха.
Байниск го беше отпратил в Чъфс в края на смяната. И точно там трябваше да е той сега, да гълта забързано воднистата супа и да гризе коравия черен хляб, преди да се дотътри до нара си. Вместо това се спускаше по тази стена без светлина, за да е сигурен, че работещите горе няма да го открият.
Не се оказа пещера в края на краищата. Само една стръмна надупчена скална фасада. А всички зейнали дупки бяха със странно правилна форма, правоъгълни, макар че едва когато стигна до тази издатина балкон, Харло разбра, че всъщност се спуска по фасадата на някаква погребана сграда. Искаше му се да се промуши през някой от тези прозорци и да проучи, но беше обещал да занесе шини на миньора скелет и точно това щеше да направи.
Предпазливото разпитване го беше довело до определение за „шини“, но не можа да намери пръчки, подходящи, за да се стегнат счупените крака на Миньора. Бяха или много чупливи, или малки, или пък недостатъчно прави; а освен това всичкото дърво, което се носеше в лагера, го пазеха много грижливо. Така че той отиде до купищата скрап, където изхвърляха и всякаква друга смет. Сподирен от подозрителните погледи на стариците, продавали деца и внуци на мината, но разбрали, че не могат да прекъснат връзките си и обрекли се на този граничен свят в края на лагера, Харло нагази в сметището.
Често — особено в страничните тунели, изровени в пластовете пясъчник — миньорите се натъкваха на купища кости от отдавна измрели същества. Кости тежки и здрави, много трудно се чупеха. Черепите и по-големите ги продаваха на разни учени, които ги оглеждаха с присвити очи и които разполагаха с достатъчно много пари и свободно време за тях. Откъртените вече парчета, натрошени като ситен чакъл, отиваха при билкарите за техните градини и в ръцете на лъжезнахарите за отвари и мазила — така поне ги наричаше Байниск, лъжезнахари, с насмешка — „Стритата кост за нищо не става, освен да ти докара запек!“ Оставаха бедрените кости, за които по някаква причина се вярваше, че са прокълнати.
Харло успя да намери два кокала, които, изглежда, бяха от същия вид същества. След дълго оглеждане и сравняване се увери, че разполага с дясна и лява. Бяха тежки, дебели и ръбести. Надяваше се, че ще свършат работа.
Между смените в главния тунел имаше половин камбана време, когато под скалата не оставаше никой, и Харло, запотен под тежестта на кокалите, бързо ги внесе вътре. След това намери един изоставен страничен проход и ги струпа там, заедно с няколко намотки въже и каишки. Това беше преди неговата смяна, а ето, че сега беше тук и се опитваше да изпълни обещанието си.
Дългите кости бяха вързани на гърба му. Вратът и раменете му се бяха ожулили от вървите.
Ако някой тръгнеше да го търси и не го намереше, щяха да вдигнат тревога. Когато някой изчезнеше, винаги имаше две възможности. Бягство или изгубване в тунелите. Щеше да започне търсене в двете посоки и някоя старица щеше да каже как го е видяла при сметището да събира кокали и още кой знае какво. После някой друг щеше да се сети, че е видял Харло да носи нещо към главния тунел между смените — а Веназ щеше да каже, че Харло явно е замислил нещо, тъй като изобщо не е дошъл за храна. Нещо против правилата! Което щеше да постави Байниск в лошо положение, понеже нали го беше защитавал неведнъж. О, всичко това беше голяма грешка!