Той изпъшка, прехвърли се през ръба, заопипва предпазливо и продължи пътя си надолу.
И на по-малко от два човешки боя надолу стъпалата му намериха друга издатина, последвана веднага от трета — стълбище, което завиваше под ъгъл по стената. Опрял ръка в гладката скала, Харло продължи надолу, стъпало по стъпало.
Не помнеше да е забелязал всичко това, когато слезе тук първия път. Разбира се, светлината на свещта беше слаба — така по-лесно можеше да се улови блясъкът на злато и други такива, — а и се беше върнал направо при въжето. А и не беше ли му се замаял умът? Говорещ Имасс! Тук долу, може би от стотици години — без никой, с когото да може да си поговори, и нищо, което да гледа, о, колко отчаян трябваше да е!
Тъй. Не биваше да се ядосва, че прави всичко това заради Миньора с костите. Няколко камшика по гърба не беше кой знае колко висока цена за тази милост.
Най-сетне стъпи на пода и спря. Толкова тъмно беше!
— Здравей? Аз съм! Дев’ад Анан Тол, чуваш ли ме?
— Чувам.
— Последвай звука на гласа ми. Ако можеш…
— Да… мисля. Драскай по камъка, на който седиш — ще го усетя под краката си…
— Впечатляващ талант — каза Имасс.
— Бива ме, когато не мога да виждам. Нарича се вибрации.
— Да. Е, усещаш ли сега?
— Приближавам се, да. Мисля, че вече мога да запаля фенера. Ще го отворя само към теб. — Наведе се, краищата на дългите кокали изтракаха зад него, и отвърза малкия калаен фенер от колана си. — Нарича се бутач. Можеш да го закрепиш на прът и да го буташ напред. Ако фитилът почне да тлее бързо, значи въздухът е лош. Чакай. — След миг меката златиста светлинка се плъзна напред като пътека, право до седящия Миньор с костите. Харло се усмихна. — Видя ли? Почти бях стигнал, нали?
— Какво е това, което носиш, пале?
— Твоите шини. И въже. И каишки.
— Дай да ги видя тези… кокали. Дай ми ги, да… — И протегна тънките си като на скелет ръце. И ахна, тихичко, след което промълви: — Кълна се в Брега на Джагра Тил, не бях си и помислял, че ще видя… Пале, моите сечива… за това! Дарът е неравностоен.
— Мога да се опитам да намеря по-добри…
— Не, дете. Неравенството е в обратната посока. Тези са от емлава, мъжкар, задните му дълги кости. Вярно, криви са. Но все пак… да… възможно е.
— Е, ще вършат ли работа като шини?
— Не.
Харло се умърлуши.
Имассът се изсмя дрезгаво.
— Ах, пале! Никакви шини. Не. Крака!
— Значи ще можеш отново да ходиш? О, радвам се!
— Ако наистина съм се въвлякъл някак в ритуала на Телланн, да, мисля, че мога да направя… от тези… защо си толкова притеснен, пале?
— Трябваше да се промъкна тайно тук долу. Ако открият, че ме няма…
— Какво ще стане?
— Ами ще ме набият. Но не толкова, че да стана негоден за работа. Няма да е чак толкова зле.
— Трябва да вървиш тогава, бързо.
Харло кимна, но все пак се поколеба.
— Намерих сграда, погребана сграда. Там ли си живял?
— Не. Беше загадка дори за Джагътския тиран. Безброй празни стаи, прозорци, които не гледат към нищо — гола скала, надупчен пясъчник. Коридори, които не водят никъде… Проучихме повечето, но не намерихме нищо. Не опитвай същото, пале. Много е лесно да се изгубиш там.
— Май трябва да тръгвам — каза Харло. — Ако мога отново да сляза тук…
— Не рискувай кожата си. Скоро, може би, аз ще дойда при теб.
Харло си помисли за суматохата, която щеше да предизвика едно такова събитие, и се усмихна. Затвори фенера и тръгна към стълбището.
От клечки — крепост, гора, висока стена. От клечки — великан, извисява се в тъмното и да надникнеш в ямите на очите му означава да видиш два тунела в скалата, които се спускат все надолу и надолу, назад и назад, до самите кости на земята.
Извисява се и те гледа… Харло си представя това, но съвсем не по този начин. Такива видения с тяхната гибелна закана са за възрастните. В отговор на онова, което са сторили. Което е сторено.
А в града всяка сграда е зяпнала, широко ухилена, или така поне може да ти се стори, когато камък, тухла, гипс и дърво задишат в привечерния сумрак, а газените фенери все още не са запалени и целият свят изтлява, а сенките се сгъстяват, за да отнемат всякаква сигурност. Градът, това изкуствено творение от стръмнини и пещери, нашепва безумство. Фигури притичват за укритие, плъхове и още по-ужасни твари надничат, любопитни и гладни, гласове закънтяват дрезгаво в пивници и прочие бърлоги, където страстите се нажежават.