Това ли е градът на току-що отминалия ден? Не, той се е преобразил, обагрен от кошмар в един долен свят, тъй подобаващ на двете фигури, които крачат — с увереност и лекота — към портите на едно имение. Където стоят двама стражи, изнервени и готови всеки миг да извикат на непознатите да се махат — защото господарката на дома е тук, а тя цени своята интимност, да, и още как. Или поне така трябва да се предположи, а Скорч и Леф, след като са обсъждали въпроса надълго и нашироко, наистина са убедени, че тя, бидейки господарка, цени всички онези неща, които малцина други могат да си позволят, включително… ъъъ, интимност.
Държаха арбалети, защото знае ли човек какво може да изскочи изведнъж пред очите му, а пък и е толкова успокоително да гушнеш до гърдите си тежкото оръжие, когато облаците са погълнали звездите, а луната е забравила да изгрее и проклетите фенери все още не са запалени. Вярно, факлите в скобите по зида очертаваха сводестата порта, но това само заслепяваше стражите за всички ужасии, които дебнеха отвъд кръговете светлина.
Две такива ужасии се приближаваха сега към тях. Единият беше огромен, с широки рамене и странно къси крака, с рунтава коса, като козината на як. Усмихваше се… или по-скоро зъбите му лъщяха и може би това наистина беше усмивка, а може би не. Спътникът му беше почти толкова висок, но много по-тънък, почти като скелет. Плешив, високото му куполесто чело бе татуирано с някаква сцена, обрамчена изкусно в овална рамка от златна нишка, вшита в кожата. Зъбите му, които също се виждаха, бяха облечени в увенчано със сребро злато, остри като на звяр. Носеше наметало от протрит лен, толкова дълго, че се влачеше след него, докато грамадният му приятел беше облечен по-скоро като дворцов шут — зелено, оранжево, червено, жълто — и това бяха само цветовете на тясната му жилетка. Под жилетката носеше блуза с бухнали ръкави от небесносиня коприна, маншетите — корави и стигащи до средата между китките и лактите. Бичият му врат беше увит с лъскав черен шал. Носеше яркочервени панталони и високи до средата на прасците плътни мокасини.
— Леле, ще ми призлее — измърмори Скорч.
— Спрете! — изрева Леф. — Кажете по каква работа, ако имате работа тук, но знайте, господарката се е усамотила.
— Чудесно! — възкликна едрият с тътнещ като гръмотевица глас. — Значи няма проблем да ни даде аудиенция. Ако обичате, о, оранжевооки, моля, уведомете Господарката, че Лазан Дор и Мадрун най-сетне са пристигнали, на нейните услуги.
Леф се подсмихна презрително, но ужасно съжали, че Торвалд Ном си бе заминал за вечеря или да се въргаля с жена си, или каквото беше там, та не можеше да стовари всичко това на него и да не се притеснява повече. Да стои тук при портата, да, това беше във възможностите му.
— Насочи оръжието към тях, Скорч — каза той. — Ще ида да намеря кастелана.
Скорч го погледна с ужас.
— Двама са, Леф, а стрелата е само една! Остави ми твоята.
— Добре. Но ми се ще да видя как ще оправиш и двамата, след като са само на десет крачки. Скочат ли ти, късмет ще имаш, ако удариш и единия.
— Все пак ще се чувствам по-добре.
— Е, господа — заговори едрият някак прекалено любезно. — Няма защо да се притеснявате. Уверявам ви, очакват ни. Това не е ли имението на лейди Варада? Вярвам, че е то.
— Варада ли? — изсъска Скорч на Леф. — Тя така ли се казва?
— Млъкни — сряза го тихо Леф. — Ще ни вземат за идиоти! — Внимателно остави оръжието си на земята и извади ключа на портата. — Никой да не мърда, освен ако не си тръгнете — ти също, Скорч! Стой тука. Ей сега се връщам.
След като Леф се шмугна вътре, като затвори вратата и я заключи, Скорч отново се обърна към двамата непознати.
— Много ти е хубава премяната — подвикна на шута. — Да не си дворцов клоун нещо? Изпей някоя песен. Или гатанка кажи, а? Мен с гатанките ме няма много, но обичам да ги слушам и как като почна да мисля, та да ги отгатна, мозъкът ми се прочиства един вид. Да жонглираш можеш ли? Обичам го жонглирането, веднъж се опитах, стигнах до две топки наведнъж — седмици ми отне това, да ти кажа. Седмици. Жонглирането иска дисциплина и може да изглежда лесно на други хора, но ние с тебе знаем колко талант трябва за тая работа. А танцуваш ли? На главата си можеш ли да стоиш…
— Господине — прекъсна го едрият, — не съм шут. Нито жонгльор. Нито разказвач на гатанки, нито певец, нито танцьор.