— О? Сляп за цветовете значи?
— Моля?
— Пазачът — заговори другият, тънкият, с още по-тънък глас, — грешно изтълкува облеклото ти, Мадрун. Местната мода е преобладаващо семпла, без въображение. Не си ли го забелязал досега?
— А, да. Разбира се. Сблъсък на култури…
— Точно! — подвикна Скорч. — Дрехите ти, да, сблъсък на култури, вярно, много добре го описа. Кукловод може би? Обичам куклени представления, как ги правят като живи, даже тия със сбръчканите ябълки за глави…
— И кукловод не съм, уви — прекъсна го с тежка въздишка Мадрун.
Портата зад гърба на Скорч се открехна със скърцане и излязоха Леф и Стъдлок. Кастеланът тръгна напред и спря пред двамата непознати.
— Доста се забавихте!
— Опитай се да си изровиш пътя през срутена планина, Стъдиус — изсумтя Мадрун. — Проклетото земетресение дойде направо отникъде…
— Не съвсем — каза Стъдлок. — Беше намесен един определен чук. Признавам, веднага след събитието реших, че никога повече няма да видя прок… паметните ви лица. Представете си изненадата ми, когато чух от един търговец керванджия, че…
— Тези слухове — намеси се този, за когото Скорч съвсем правилно предположи, че се казва Лазан Дор, — макар и несъмнено силно преувеличени, за да станат по-забавни, може да изчакат, нали? Скъпи Стъдиус, който си мечтаеше никога повече да не види хубавите ни лица, имаш нова господарка, а на нея й трябват дворни стражи. А тъй като ние в момента сме без работа, е, съдбите може да се окажат неразделими понякога, нали?
— Може, Лазан. Дворни стражи, да. Виждате ли, вече имаме стражи на портата. И капитан също така, който в момента отсъства. Е, ако двамата ме последвате, можете да се срещнете с господарката.
— Чудесно — рече Мадрун.
Скорч и Леф се отдръпнаха почтително настрани, докато тримата влязат. След това Леф заключи и се обърна към Скорч.
— А ние още не сме имали аудиенция с господарката!
— Подиграха ни се!
Леф си взе арбалета.
— Защото сме на най-ниската стъпенка, затова. Най-ниската… пак? А си мислехме, че се катерим, нали? Вярно, Тор се покатери доста, капитан и така нататък. Но виж ни нас — не сме дворни стражи дори, а първи дойдохме тук!
— Виж сега, ако знаехме, че има разлика, на портата и дворни — щяхме да натиснем за това, нали? — отвърна Скорч. — Лошо ни информираха… виж се, в края на краищата.
— Това пък какво трябва да значи?
— Имаш оранжеви очи, Леф!
— Нищо общо с лошото информиране.
— Така си мислиш ти.
— Като си толкова умен, Скорч, можеше да попиташ за дворни стражи!
— Ако бях само аз, щях да го направя!
— Ако беше само ти, Стъдлок изобщо нямаше да те наеме, освен може би да чистиш клозетите!
— Ама поне щях да съм оттатък портата!
Е, тук беше прав. Леф въздъхна и се загледа към улицата.
— Виж, работниците по фенерите идват.
— Дай да ги застреляме.
— Да бе, ако искаш да ни уволнят. Това ли искаш, Скорч?
— Само се пошегувах де.
Има погледи, които убиват, и има погледи, които изтезават. Дерат кожата на малки тънки късчета и кръвта избликва на повърхността. Изтръгват очните ябълки и дърпат, докато възлестите мокри сухожилия не се изпънат и двете очи не увиснат на ръба на носа. Мъчение, да, нанасяно с хладнокръвна, клинична наслада.
Едва ли беше изненадващо тогава, че Торвалд Ном излапа вечерята си припряно, буквално забравил да дъвче, и поради това сега бе поразен от ужасни колики и се мъчеше да не изохка, докато помагаше на Тисера в почистването на съдовете и какво ли още не. А злокобното мълчание се проточваше и тя продължаваше да му хвърля накриво тези режещи, смразяващи кръвта погледи, неубедително прикрити под маската на добронамереност и обич.
Време беше да се върне в имението за вечерта. Тези скъпи, гибелни мигове на домашен уют — както бяха наситени с всичко онова, което оставаше неизречено, с отбягваните и все пак вечно дебнещи теми, със скритите капани и взривяващите нюанси, или още по-взривяващата им липса — е, те, уви, все пак трябваше да свършат, след като съображенията за кариера и професионална отговорност отново бяха изплували на повърхността.
— Мила моя, налага се вече да те оставя.
— О, наистина ли?
— Да. До полунощ. Но не се чувствай длъжна да ме чакаш.
— Имах натоварен ден. Две нови поръчки. Съмнявам се, че ще съм будна, когато се върнеш, скъпи.
— Ще се постарая да не вдигам шум.
— Разбира се.
Формална целувка.
Просто така, милите реплики, с които да приключи току-що приключилата вечеря, но всички тези думи, разбира се, бяха жестове на преструвка и ловки хитрини. Под невинността, много добре разбираше Торвалд, се криеше следното: