— Аз не пипам нищо от яденетата й, със сигурност.
— Няма да помогне много, ако реши, че е по-добре да умреш, Скорч. Богове, не бих искал да съм на мястото ти.
— И аз.
— Какво?
— Щях да имам оранжеви очи и нямаше ли това да е ужасно, щото щяхме и двамата да сме с оранжеви очи и като се погледнем един друг, все едно че гледаш себе си, нещо, което бездруго трябва да правя непрекъснато, но представи си това удвоено? Не, благодаря, това казвам.
— Това ли казваш?
— Току-що го казах, нали?
— Не знам. Не знам какво каза току-що, Скорч, и това е истината.
— Добре, щото това, което имах да кажа, бездруго не се отнасяше за теб.
Леф се огледа, но не, не видя никой друг. Разбира се, че нямаше да види, нямаше никакъв смисъл да се озърта.
— Освен това ти си този, когото тровеха — каза Скорч.
— Не беше отрова, Скорч. Беше грешка, грешна диагноза. И спада…
— Не спада.
— Да. Спада.
— Не. Не спада.
— Спрях да казвам, че ако бях на мястото ти…
— Не го почвай отново онова!
Блажени съдби! Оставете ги така, моли закръглената особа! Нощта се е проточила безкрай, градът е нахлузил гранитната си усмивка и сенките танцуват по ръба на мрака. Късни улични продавачи хвалят на висок глас стоката си, а услугите им са и благопристойни, и съмнителни. Певци пеят и пияници пиянстват, крадци си вършат кражбите и загадки избуяват там, където не е мястото ти, а това, приятели, е суровата истина.
Като плъхове притичваме, встрани от кръговете светлина, и дебнем за други неща, за други сцени, мирни, както и противни.
След мен, о, след мен!
Благодетел на всички космополитни неща, благодетел на благословии над неща човешки и човечни (благослови сърцата им, мизерни и щедри, благослови сънищата им и благослови кошмарите им, благослови техните страхове и техните любови, и техните страхове от любови, и техните любови към страхове и благослови, ммм, благослови им обущата, сандалите, ботушите и пантофите и да вървят на свой ред във всички тях в, ах, какви чудеса! Какви чудати безразсъдства!), Круппе от Даруджистан крачеше по Великия булевард на презряната корист и хвърляше преогромна, гигантическа всъщност сянка, която се търкаляше уверено като приливна вълна покрай всички тези дюкяни и техните стоки, покрай бдителните очи на дюкянджии, покрай сергии с плодове и сочни сладкиши, покрай кошници с дъхави ягодки и сушена риба, и разни листати неща, които някои хора ядат, повярвали си, че са дъвкачи на духовна цялост, покрай самуни хляб и пити сирене, покрай съдове с вино и по-силни питиета с всевъзможни размери, покрай тъкачи и шивачи, покрай старицата арфистка с чворове вместо пръсти и само три струни останали на арфата, и песента й за чепа и дупката, и меда на нощната масичка — пробягва той покрай дъжда от хвърлени петаци, и колко бързо подминава! — и покрай топове плат, които не отиват за никъде, и опнати бричове, преградили входа, и ризите за стражници, и обуща за боси, и гробари, и пикаещи в урни, и стария трижди разведен мъж, който връзва възли за препитание с тайфа дечица зад него, несъмнено свързани кръвно и с нещо още по-гъсто. Покрай свещари и усуквачи на фитил, гълтачи на огън и продавачи на питки, покрай проститутки — всяка премаляла стъпка просмукана с отзивчиви усмивки и пърхащи пръсти, и нечакани, мистериозни усещания за ласки в скрити или поне закътани места и виж, очи се разширяват и отзивчивост блика като бързей на изгубена младост и щедри блянове и въздишат те и зоват „Круппе, о, скъпи! Круппе, няма ли да платиш за това? Круппе, ожени се за всяка от нас и ни направи почтени жени! Круппе…“ притичва бързо покрай тях, вай, ужасна перспектива! Суровици от жени (това ще да е множественото число, несъмнено)! Брътвеж на проститутки!
През тази порта, слава на вси богове, и в тунела и отново навън, и нова цивилизация изниква пред погледа, строга и благопристойна, а тази обемиста сянка вече крачи сама, одухотворена в самотата си, и при все това този миг се оказва подобаващото време да си припомним вкуса на вече отминали преходи през самия живот.
Хоп, от единия ръкав тлъст боровинков сладкиш, зрял плод и стъкленица ментолово вино. Хоп, от другия нов сребърен трапезен нож с монограм на дома Варада (леле, това пък откъде се взе?), а на гладкото острие — изумително! — вече лъщи здравословна бучка масълце, напръскано с медец — и толкова много още неща отрупани на тези пълни, но пъргави длани, но вижте как едно след друго те просто изчезват в гостоприемната уста и под благодарното небце, както се полага на всички кулинарни шедьоври, щом дискретното сливане на вкусове достигне изключително майсторство — масло, мед и — ох! — малиново сладко, и тестен сладкиш и сиренце и плод и пушена змиорка — ах! Широкият ръкав се надига! Винце, да отмие поовехтелия (и крайно неприятен) вкус.