На заранта щеше да внесе първите поръчки дърва, кокс, въглища, мед, калай и желязо.
Вече ставаше късно. Баратол, доволен от огледа на пещите, се изправи и каза на Чаур:
— Хайде стига вече, приятелю. Вярно, че сме мръсни, но може би някой ресторант ще ни приеме, щом си покажем парите. Не знам за теб, но една изстудена бира точно сега ще ми легне добре.
Чаур вдигна глава и на мръсното му лице се изписа широка усмивка.
Предната врата се отвори с трясък и двамата се обърнаха. Нахълтаха неколцина опърпани мъже с тояги и млатила в ръце. Миг по-късно влезе изискано облечена жена. Очите й се спряха на Баратол и тя се усмихна.
— Драги господине, въвлекли сте се в незаконна дейност…
— Незаконна? Доста пресилено казано, сигурен съм. Значи, преди да сте накарала биячите си да трошат, позволете да ви изтъкна, че клапаните не само са отворени, но винтовете са срязани. С други думи, засега газта от камерите под тази постройка не може да се спре. Всяка повреда ще доведе до, хм, огнено кълбо, достатъчно голямо, за да изпепели значителен участък от квартала. — Помълча и добави: — Такова преднамерено разрушение от ваша страна би се приело като, хм, именно незаконно. Е, вие няма да се изправите пред обвинения, тъй като ще сте мъртви, но Гилдията, която ви е наела, я чака ужасно наказание. Дори само глобите ще я разорят.
Усмивката на жената отдавна се беше стопила.
— О, колко сте ни умен, нали? След като не можем да ви откажем, разрушавайки работилницата ви, нямаме друг избор, освен да съсредоточим вниманието си върху самите вас.
Баратол отстъпи към тезгяха за месене, бръкна в една кожена торба и извади голяма кръгла топка от печена глина. Обърна се към жената и биячите зад нея, видя няколко пребледнели физиономии и остана доволен.
— Морантска граната, да. Проклетия — поне малазанците наричат така точно този вид. Заплашите ли ме с приятеля ми тука, с удоволствие ще извърша самоубийство — в края на краищата имаме ли да губим нещо, което вие не бихте ни взели с радост, ако можете?
— Вие сте луд!
— Не оспорвам мнението ви. Въпросът е вие дали сте нормална.
Тя се поколеба. След това изръмжа, махна на хората си да я последват и изфуча навън.
Баратол въздъхна и прибра проклетията в торбата.
„Във всеки тринайсети сандък с по дванайсет проклетии — беше му казал Малът — има тринайсета проклетия. Празна. Защо? Кой знае? Морантите са странен народ.“
— Тоя път се получи — каза той на Чаур, — но се съмнявам, че ще е задълго. Тъй че първата ни работа е да те екипираме. Броня, оръжия.
Чаур го зяпна неразбиращо.
— Забрави ли мириса на кръв, Чаур? Труповете, мъртвите, насечените?
Лицето на Чаур грейна и той закима енергично.
Баратол отново въздъхна.
— Давай през задната стена и да си я намерим тая бира.
Взе торбата, разбира се.
На друго място в града, когато прокънтя десетата нощна камбана, един мъж без пръсти пое към нова пивница с мисъл за убийство. Жена му излезе в градината си, за да коленичи на камъка, който лъскаше с напоен с масло пясък и дебело парче кожа.
Знойна, добре закръглена жена — която привличаше възхитени или отровни погледи в зависимост от пола и половите предпочитания — вървеше, вкопчила едната си пълна ръка в доста по-тънката сбръчкана ръка на малазански историк, чието изражение се люшкаше между неверие и смут. Крачеха като любовници и тъй като не бяха любовници, объркването на историка само се усилваше.
Във Високи пазари, южно от бесилките, обикаляше безцелно лейди Чалис. Отегчена, изтерзана от копнеж и може би ограбена (според нея) невъзвратимо, тя унило оглеждаше безбройните предмети и стоки, нито една от които всъщност не й трябваше, и наблюдаваше как други жени, също като нея (макар че след повечето от тях пристъпваха слугини, които носеха покупките им) ровят скъпите и нерядко фино изработени боклуци, алчни като гарги (и също толкова безмозъчни? А, полека с жестоките предположения!), и виждаше себе си толкова различна от тях. Толкова… променена.
На по-малко от триста крачки от лейди Чалис, разсеян и без да съзнава накъде го водят стъпките му, беше Кътър, някогашният крадец, наричан тогава Крокъс Младата ръка, който веднъж бе откраднал нещо, дето не биваше да краде, и след като разбра, че не може да го върне, бе объркал гузната съвест и съчувствието с блаженството на обожанието (такива грешки са обичайни) само за да бъде освободен накрая от откритото пренебрежение на една млада жена към сърдечните му и най-искрени признания.
Какво пък, времената и хората се менят, и то много.
На един покрив, на половин град разстояние, Ралик Ном стоеше, зареял поглед над развълнуваното море от сини светлини. Крут от Талиент бе до него. Много неща имаха да обсъдят, а предвид неразговорчивостта на Ралик Ном беседата наистина щеше да е дълга.