Крут имаше да каже много неща. Ралик преценяваше всеки свой отговор — не от недоверие, просто по навик.
В едно училище по фехтовка, дълго след като последните млади ученици се бяха изнизали, Мурильо седеше под лунната светлина със Стони Менакис, докато тя, разплакана, разтоварваше душата си пред този абсолютен непознат — което навярно го правеше доста по-лесно за нея, но пък Стони нямаше никакъв опит с мъж като Мурильо, който разбираше какво е да слушаш, да посветиш съсредоточеното си, дълбоко и най-искрено внимание единствено на една жена, да извлечеш цялата й същност — която си се излива сама — в собственото си същество, както едно колибри би могло да пие нектар или прилепче кръв от кравешки глезен (макар че тази аналогия не служи добре на нежния момент).
И тъй, между тях вече полъхват невидими флуиди, животински и неоспорими, и тъй много се просмукват в плът и кост, и в същина, че смайващото осъзнаване идва — когато дойде — като отключването на врата, за която допреди се е мислело, че завинаги е заключена.
Тя плаче и плаче често, и всеки път става някак си по-леко, някак по-естествено, по-удобно и приемливо, не по-различно всъщност от нежното погалване на пръстите му през късата й коса, от начина, по който връхчетата им забърсват бузата й, за да изтрият сълзите — и, о, кой тогава би могъл да остане изненадан от всичко това?
И тъй, към настоящето, докато замъглената луна, изгряла вече, гледа примижала отгоре сбиращите се на един покрив тридесетина фигури. Разменят си сигнали с ръце и си шепнат последни указания. Проверяват оръжия. Три дузини, защото набелязаните жертви са корави зли ветерани с чужди порядки. А предстоящото нападение ще е брутално, открито и несъмнено фатално.
Обичайните клиенти в кръчмата на К’рул, дванадесетина души, предпочитаха да не мислят за храма, който тя беше някога. Тези стени от дялан камък, зацапани с пушек, тези неми хранилища на човешки гласове от поколения и поколения, от монотонни песнопения и хорове до воя на пиянски смях и писъците на ощипани жени, тези стени, прочие, дебели и здрави, оставаха вечно равнодушни пред лицето на драмата.
Разиграват се житейски съдби, живот винаги е запълвал местата, обрамчени от камък и дърво, от плочи и греди — и всички тези безжизнени форми са опитвали по едно или друго време вкуса на кръвта.
Огромната гостилница с ниския таван и хлътналия под бе някога храмовият наос. Тесният коридор между вътрешните колони покрай задната стена някога представляваше колонада с ниши, в които, преди много време, стояха погребални урни с овъглените, станали на пепел тленни останки на Върховни жреци и жрици. Кухнята и трите складови помещения зад нея някога осигуряваха храната на монаси и посветени храмови воини, на писари и послушници. Сега хранеха гости, персонала и собствениците.
Нагоре по стръмните изтъркани каменни стъпала се стигаше до площадката на втория етаж, от която продължаваха проходи с остро скосени тавани, три страни от квадрат, с четвъртата прекъсната от фасадата на сградата. Осем стаи килии допълваха тези проходи, като тези откъм задната страна се издаваха навътре (поддържани от стълбовете на колонадата на приземния етаж), а стаите от двете им страни бяха срещу външните стени (с прозорци на тях).
Вътрешните стени на килиите с изглед към гостилницата бяха избити, тъй че осемте стаи сега бяха слети в три — кабинетите. Вътрешните прозорци бяха затворени с кепенци — без стъкло или кожа — и Пикър имаше навика да ги отваря широко, когато седнеше зад бюрото си: това й предлагаше гледка към предната третина от гостилницата, включително входа.
В тази нощ гостите в стаите на хана бяха малко. Баратол и Чаур все още не се бяха върнали. Сцилара беше отвела Дюйкър в квартал Дару. Бардът беше на ниския подиум в гостилницата, дрънкаше небрежно на струните някаква унила мелодия, която никой от посетителите не слушаше с особено внимание. Един чужденец от Пейл беше заел стая в североизточния ъгъл и се беше оттеглил рано след скромна вечеря и халба гредфалански ейл.
Пикър виждаше добре Бленд на обичайното й място до входната врата, потънала в сенките, с изпружени крака и с халба греяно ябълково вино в ръцете — странни вкусове имаше тази жена, тази нощ сайдерът беше горещ и вдигаше пара. Влизащите хора рядко я забелязваха, подминаваха я, без да я погледнат. Талантът на Бленд, м-да. Никой не можеше да каже дали е вроден или нещо друго.