Анци ревеше в кухнята. Беше влязъл там уж за да успокои двамата готвачи — които се ненавиждаха, — но както обикновено бе влязъл във война с всички, включително миячите и свитите под тезгяха плъхове. Скоро щяха да се разхвърчат прибори и щеше да се наложи Пикър да се смъкне долу.
Блупърл на свой ред беше… някъде. Имаше навика да обикаля, да проучва скритите кътчетата на древния храм.
Нощ, не по-различна от всяка друга.
Блупърл неочаквано се намери в мазето. Странно колко често се случваше това. Беше издърпал четвъртото буре от теснината зад дървените лавици. Първите три беше опитал по-рано тази седмица. Две се оказаха направо оцет — изобщо не се пиеше това. В третото имаше нещо гъсто и стипчиво, с миризма на кедър или може би на борова смола — тъй или иначе, беше топнал пръст в него и се бе уверил, че на вкус е още по-гадно, отколкото на мирис.
Този път обаче се чувстваше късметлия. Отпуши бурето, наведе се и подуши предпазливо. Ейл? Бира? Но те, разбира се, не траеха дълго, нали? И все пак това буре носеше храмовия герб на червения восък, запечатал капака. Подуши отново. Определено ферментирало, но прясно, което означаваше… магия. Подуши за трети път.
Беше си играл с какви ли не магии като отдельонен маг в Подпалвачите на мостове. М-да, толкова истории имаше за разказване, че даже онзи бард с киселото лице горе щеше да зяпне от удивление, ако чуеше и половината. Тъй де, беше залягал и се бе търкалял под най-гадните неща, магии, които късаха плътта от костите, които кипваха кръвта, които караха топките ти да се издуят като дини… о, онова беше преди да влезе в армията, нали? Аха, вещицата и дъщерята на вещицата, все едно. Старо куче беше той, да.
А това тук… Блупърл топна пръст и го близна… о, магия си беше, и още как. Нещо древно, намекващо за кръв. Да, вкусвал беше такова.
— Ти ли си, брате Кувен?
Той се извъртя рязко и изгледа намръщено призрака, надигнал глава и рамене от пода.
— Приличам ли ти на брат Кувен? Ти си умрял, отдавна. Всичко е свършило, чу ли? Тъй че що не идеш и да свършиш и ти?
— Подуших ножа — измърмори призракът и запотъва обратно надолу. — Подуших го…
Не, реши най-сетне Блупърл, май не беше добре да се пие от това. Не и преди да му се направи някакъв анализ. Може би Малът щеше да помогне. Ами ако беше сбъркал, че отвори бурето? Можеше да се развали, нали? Най-добре да го занесе горе.
Въздъхна, набута запушалката и вдигна бурето на рамо.
В ъгловата стая на втория етаж непознатият, който я беше наел за нощувка, издърпа последната решетка на прозореца. После загаси фенера и се премести до вратата към коридора, присви се зад нея и се вслуша.
Първият от убийците се вмъкна през прозореца зад него.
С полузатворени очи, Бленд наблюдаваше петимата влезли мъже, които се движеха на пияна тумба и спореха шумно за последния скок в цената на хляба с размазано пелтечене, накъсано от блъскане и бутане, и не беше ли чудно, помисли си, как някои хора са готови да роптаят за какво ли не все едно, че животът им зависи от това.
Тия не й бяха познати, което означаваше, че вероятно са зърнали осветената от факлите табела на връщане от някое друго място и са решили, че не са се напили достатъчно; и забеляза, че са доста добре облечени — благородници най-вероятно, с обичайното им надменно самодоволство и чувство за неуязвимост. Какво пък, щяха да харчат парите си тук и това беше важното.
Отпи от ябълковото вино.
Анци беше извадил късия си меч и пристъпваше дебнешком към дъното на най-малкия от трите склада. Проклетият двуглав плъх се беше върнал. Вярно, никой друг не му вярваше, освен може би готвачите, които бяха видели ужасната твар, но единственият начин да го докаже беше да убие тая гад и да им я покаже на всички.
После можеха да го сложат в оцет в някоя голяма стъкленица и да го превърнат в куриоз за заведението. Определено щеше да привлича публика. Двуглав плъх, спипан в кухнята на кръчмата на К’рул! Елате да видите!
О, всъщност… дали това щеше да е най-добрата реклама? Трябваше да попита Пикър.
Първо обаче, разбира се, трябваше да я убие тая проклета гадинка.
Пристъпи още напред, без да откъсва очи от тъмната дупка зад последното буре отляво.
Да я убие, да. Само трябваше да внимава да не отсече някоя от главите.
Единайсет души се струпаха в стаята в ъгъла на горния етаж. Трима стискаха ками, включително мъжът, който се беше присвил до вратата. Четирима притискаха до гърдите си арбалети със заредени стрели. Последните четирима — всичките едри мъже — държаха мечове и малки щитове. Всички бяха с тънки ризници под широките ризи.
Онзи до вратата вече чуваше шумотевицата в гостилницата долу, негодувания заради цената на хляба. Глупава тема, помисли си за пореден път, след като точно тия недоволници бяха облечени като благородници второ и трето поколение — но явно никой не бе забелязал тази странност. Шумните гласове, особено когато звучаха пиянски, имаха свойството да задръстват главите на околните. Да ги задръстват с погрешни неща.