„Това е било и това е нашето престъпление. Било е и е непростимо.“
— Добра вечер, жрецо — промълви Андарист и добави: — Аномандър, ти май беше прав.
— Не беше трудно предсказание — отвърна Аномандър. — Храмът ме наблюдава като рояк гладни роути издъхващ жинаф.
Ендест примига. Последният див жинаф бе изчезнал преди век и стадата със сребристи гърбове вече не тътнеха през южните равнини; а в днешно време рояците роути кръжаха над бойни полета и никъде другаде — и не, не гладуваха. „Последният ли си, господарю? Това ли казваш? Майката да ме благослови, никога не знам какво казваш. Никой не знае. Разменяме слова, но не и смисъл.“
Третият брат мълчеше. Червените му очи се бяха приковали в ковачниците под небето на запад.
— Сблъсъкът между Дретденан и Ванут Дегала е към края си — промълви Андарист. — Може би е време…
— Редно ли е да говорим за това? — прекъсна го Силхас Руин и най-сетне се обърна към Ендест Силан. — Това изобщо не е за Храма. Особено за този жалък третостепенен послушник.
Аномандър извърна погледа си към Ендест Силан с привидно безразличие. Сви рамене пред войнствеността на брат си.
— Така, Силхас, навярно ще можем да гарантираме, че Храмът ще остане… неутрален.
— Като разкрием всичко, което замисляме? Защо трябва Храмът да вярва точно в нас? Какво ни прави нас тримата по-благонадеждни, отколкото, да речем, Манале, или Хиш Тула?
— Има очевиден отговор за това — рече Андарист. — Жрецо?
Можеше да откаже отговор. Можеше да изиграе невежество. Нали не беше нищо повече от третостепенен послушник в края на краищата. Но вместо това отвърна:
— Вие тримата не сте дошли тук в опит да се избиете.
Андарист се усмихна на Силхас Руин.
А той се намръщи и отново извърна очи.
— Имаме да обсъдим някои неща — каза Аномандър. — Андарист?
— Вече изпратих представители в двата лагера. И предложение за посредничество. Смътни намеци за възможни съюзи срещу останалите от вас. Ключът ще е в това да съберем Дретденан и Ванут на едно място, с оръжията в ножниците.
— Силхас?
— Хиш и Манале се съгласиха с условията ни за договор. Манале все още ме притеснява, братя. Не е глупава…
— А Хиш да не би да е? — изсмя се Андарист. Влудяващо небрежен смях, като се имаше предвид коварството, което обсъждаха.
— Хиш Тула не е потайна. Стремежите й са ясни. Всички знаят, че тя не лъже. Манале обаче е подозрителна. В края на краищата говоря за най-голямото престъпление от всички, проливането на родна кръв. — Замълча, после се обърна към Аномандър и изведнъж изражението му се промени. Безпокойство, обърканост някаква, обагрена с ужас. — Аномандър — прошепна той. — Какво правим?
Лицето на Аномандър се вцепени.
— Достатъчно силни сме, за да преживеем това. Ще видим. — Погледна към Андарист. — Този, който ще разбие сърцата ни, стои пред нас. Андарист, който избира да се отвърне.
— Какъв избор, а? — В настъпилото тягостно мълчание той отново се изсмя. — Избор беше, да. Един от нас… Трябва да е поне един от нас, а нямам никакво желание да тръгна по твоя път. Нямам куража за такова нещо. Куража и… жестокото безумие. Не, братя, моята задача е най-леката — аз няма да направя нищо.
— Докато аз не те предам — рече Силхас и Ендест се стъписа, като видя сълзите в очите на белокожия Господар.
— Никакъв друг изход няма — рече Андарист.
Столетия и хилядолетия след това Ендест Силан щеше да се чуди — без така и да разбере — дали всичко, което последва, бе така, както го бяха замислили тримата. Кураж, беше го нарекъл Андарист. И… жестоко безумие — в името на Майката, да — това унищожение, чистата дързост на измяната — възможно ли беше наистина да са замислили всичко това?
Следващия път Ендест Силан срещна Аномандър на моста в подножието на Цитаделата и от думите му ясно разбра, че не го е разпознал като мъжа, който бе станал свидетел на онази среща с братята му. Странна разсеяност. Макар че, безспорно, в този момент Аномандър имаше други неща наум.
Ендест Силан бе донесъл на Върховната жрица описанието си за онази тъмна среща. И докато описваше подробностите на предателския заговор, които можеше да се изтръгнат от чутото — и всички възможни последици, — очакваше да види на лицето й гняв. Вместо това, и със символична далновидност, щеше да си помисли той по-късно, тя просто му бе обърнала гръб.