Винаги беше знаел, че тези нечовешки, демонски изчадия съвсем не са невинните потайни благодушни окупатори, за каквито се представяха, че са, о, да, гибелни и потайни. Планове за робство и потисничество, за тирания, не само над Черен Корал, но и отвъд него, до близките градове, където можеше да се намерят човеци — Тайст Андий хвърляха алчния си поглед и натам. И вече имаше доказателство.
Някой вървеше по дирите му, следеше го с цялата преднамерена злост на тръгнала на лов дива котка… все още не беше зърнал шпионина, но в свят като света на Нощ това не бе изненадващо. Опитни бяха Тайст Андий в своето царство на Мрака, смъртоносни като змии.
Трябваше да се добере до могилата. Трябваше да стигне до Градитан. Стигнеше ли там, щеше да е в безопасност. Трябваше да предупреди другите, трябваше да се съставят нови планове. Знаеше, че като нищо може да е последният, останал в Черен Корал.
Вървеше през най-порутените зони на града, искаше да заобиколи, а не успееше ли в това, щеше да пробяга към портата, водеща към гористите хълмове… където проклетите Подпалвачи на мостове бяха избили хиляди с мръсната си магия и морантските си муниции — целият склон все още бе осеян с овъглени дървета, късове разпрана броня, тук-там — по някой кожен ботуш и щръкнали от мъртвата пръст кости. Успееше ли да стигне там, можеше да намери пътека към Дневния зрак и тогава, най-сетне, щеше да е спасен.
Втората възможност ставаше все по-примамлива — не беше много далече от портата, а тези адски сенки и безкрайният сумрак тук не му помагаха с нищо — Тайст Андий можеха да виждат в този мрак в края на краищата, докато той се луташе слепешком.
Чу как изстърга камък в руините зад него, на по-малко от трийсет крачки. Спря и прикова очи в портата. Беше разбита при обсадата, но през нея беше прочистено нещо като пътека, водеща към издигнатия главен път, обкръжаващ частта на града откъм сушата. Примижа и се вгледа. Не зърна никакви фигури да обикалят край портата.
Само двайсет крачки още. Закрачи още по-бързо, а щом излезе на главната улица, затича бясно към отвора в стената.
Стъпки ли бяха това зад него? Не посмя да се обърне.
„Бягай! Бягай!“
На пътеката, провираща се през купищата разбита зидария — и извън града!
Напред, нагоре по насипа до пътя, бързо, отчаяно притичване през него и след това надолу, сред изтъркалялите се камъни. Разровена пръст, набързо изкопани гробове, преплетени корени и сухи клони. Заскимтя и залази напред, изподран и ожулен, закашля се.
И ето, там горе, право напред, не беше ли това слънчева светлина? Да! Близо беше до утрото в края на краищата. Слънцето… благословена светлина!
Бързо озъртане през рамо, без да успее да различи нищо — дали не прошумоли нещо там, сред отломките?
Щеше да се справи.
Изпълзя последните няколко крачки, гмурна се в хладния утринен въздух, сред златните лъчи… На пътя му изникна някой. Изсвистя тълвар. На лицето на Харак се бе изписало стъписване, беше замръзнало, когато главата се търкулна от раменете му, подскочи, затъркаля се надолу по склона и спря до купчина избелели натрошени кости. Тялото рухна на колене в самия край на изкопа, изровен от Подпалвачите на мостове. Неподвижно.
Сиърдоминът изтри острието и прибра оръжието в ножницата. Последният ли бе това? Вярваше, че е. Градът… прочистен. Оставаха онези при гробницата. Онези, които щяха да упорстват още малко, без да знаят, че всичко в Черен Корал се е променило.
Беше уморен — гонитбата бе продължила по-дълго, отколкото очакваше. Да, вече можеше да отдъхне. Огледа изкопа, който сапьорите бяха успели да изровят с малките си сгъваеми лопати. Беше впечатлен. Друга порода войници бяха тези малазанци.
Но и това лесът бавно си възвръщаше.
Седна на няколко крачки от коленичилия труп и отпусна глава на облечените си в ръкавици ръце. Миришеше на кожа, пот и засъхнала кръв. Миризмите на миналото му — бяха се върнали. Чуваше сякаш ехото им в ума си, шумоленето на броня, търкането на ножници в бедрата. Урдомани, маршируващи в плътни редици, забралата на големите шлемове спуснати, за да скрият горящите в треска очи. Карета бетаклити, строяващи се извън града, подготвящи се за атака на север. Леката пехота на скаландите и тенесковрите — мрящите от глад орди, отчаяни като оголени зъби. Помнеше безчетното им множество, прииждащо на огромни вълни, връхлитащите порои през равнината, как всяка вълна оставяше след себе си най-слабите, умиращите — и как около тях се оформяха въртопи, най-близките залитаха назад и след това са нахвърляха върху злочестите си другари.