Непримиримо. Онова, което беше някога, и това, което бе сега. Нещата, които беше вършил тогава, и всичко, което правеше тук, в този момент.
Неуспелият узурпатор стоеше на колене до него. Обезглавен, като в някакъв горчив символизъм. Но символът беше сложен, объркан. И той можеше да намери само една истина за себе си във всичко това.
„Главите се търкалят надолу.“
„Може би във вярата си във възможността за избавление хората съзнателно съгрешават. Избавлението чака като странична врата там, в съда на правдата, в който рано или късно се озоваваме. Дори заплащане на глоба не се иска, само празното договаряне, което оправдава отговорността. Стискане на ръцете и си тръгваш, през онази странична врата, а съдията гледа след теб благодушно. Виновността и последствията — изрядно избегнати.“
О, Салинд беше в криза, и то страшна. Аргументите — сведени дотам, че самата идея за избавление да се окаже оспорима. Избавителя поемаше всичко в и върху себе си. Безрезервно. Даваше освобождение все едно, че то е без стойност, не струва нищо, докато облагата за прегърнатите беше дар по-скъп от богатството на тиранин.
Къде беше справедливостта във всичко това? Къде беше наказанието за извършените престъпления, възмездието за нанесените злини? „Никакъв морален компас няма в това. Не е и нужен, защото всяка пътека води към едно и също място, където благословията се дава, без да се задават въпроси.“
„Култът към Избавителя беше… е мерзост.“
Беше започнала да разбира как се раждат жречествата. От нуждата от осветени ритуали, правила и възбрани, от моралния филтър, определен от възприети представи за справедливост. И все пак можеше също така да разбере колко дълбоко опасна може да се окаже една такава институция, като морални арбитри, като разпределители на тази справедливост. Лица на качулати лешояди, които пазят вратата на съда, избират кой да влезе вътре и кой — не. Колко време оставаше, преди първата кесия сребърници да смени притежателя си? Колко време оставаше, преди първият престъпник да си плати входа към прегръдката на слепия безрезервен Избавител?
Можеше да създаде такава църква, можеше да официализира култа в религия и можеше да наложи сурово, непоклатимо чувство за справедливост. Но следващото поколение жреци и жрици? А по-следващото? А след него? Колко време щеше да мине, преди суровите правила да превърнат тази църква в самоуверена, търгуваща с власт тирания? Колко време щеше да изтече, преди да се появи покварата, след като скритата сърцевина на религията е простият факт, че Избавителя прегръща всеки, който дойде пред него? Факт, който буквално щеше да породи цинизъм сред жречеството, а с този цинизъм светското користолюбие щеше да е неизбежно.
Тази загуба не беше просто загуба на вяра в Избавителя. Беше загуба на вяра в самата религия.
Молитвите й докосваха присъствие, стопляха се от близкия дъх на безсмъртен. И тя пледираше пред тази сила. Негодуваше. Изискваше. Настояваше за обяснения, за отговори.
А той поемаше в прегръдката си целия й гняв, както поемаше всичко друго. И това беше грешно.
Имаше две значения, които се приписваха на думата „Помръкващия“. Първото беше отрицателно, форма на грубо невежество. Второто беше чест, оказана в служба на крал или кралица. Тъкмо второто значение бе придадено на сиърдомина — почетна титла.
Имаше и трето определение, характерно за Черен Корал и за самия сиърдомин. Той, в края на краищата, обитаваше в Нощ, където Мракът не беше невежество, а дълбока мъдрост, древно знание, символичен за самото начало на съществуванието, първата утроба, от която бе родено всичко останало. Живееше в Нощ и известно време беше правил ежедневни поклонничества до могилата със забранените й богатства, еднолична процесия на прераждане, която Салинд едва сега можеше да разбере.
Сиърдоминът беше всъщност най-малко невежа от всички тях. Познавал ли беше Итковиан приживе? Мислеше, че не. Всъщност трябваше да е невъзможно. Тъй че онова, което бе привлякло сиърдомина към култа, бе дошло по-късно, след смъртта на Итковиан, след неговото възнесение. Значи лична криза, нужда, която той се стремеше да утоли с ежедневните си молитви.
Но… защо да си прави труда? Избавителя не връщаше никого. Благословията и прошката бяха сигурни. Пазаренето беше преструвка. Сиърдоминът трябваше да направи тази своя процесия само веднъж — и да се свърши.
Ако никой не се беше изправил срещу него, той все още щеше да прави ежедневното си поклонничество, като животно, което блъска главата си в решетките на клетка — а вратата всъщност зее отворена.
Важно ли беше това? Сиърдоминът не искаше прегръдката на Избавителя. Не, избавлението, към което се домогваше, беше от друго естество.