Нуждата я измъкна от ложето в храма, навън в Нощ. Чувстваше се слаба, със замаяна глава, всяка стъпка изцеждаше ужасно много енергия. Загърната в одеяло, безразлична към тези, които подминаваше, тя крачеше през града.
Имаше смисъл в самата могила. В съкровището, което никой не можеше да докосне. Имаше смисъл в отказа на сиърдомина от лесния път. В молитвите му, които искаха или нещо, което Избавителя не можеше да даде, или нищо. Имаше навярно някаква тайна в самата прегръдка на Избавителя, нещо скрито, може би измамно дори. Той поемаше престъпления и грехове и ги задържаше всичките в изчакване… докога? До смъртта на избавения? И тогава какво? Дали някакъв таен отчет не очакваше всяка душа?
Колко ли отчаяние се криеше във всяка изречена молитва? Надеждата за благослов, за мир, за чувството, че нещо по-голямо от самия теб би могло да признае окаяната ти същност и че може всъщност да измени цялата реалност така, че да е в угода на желанията на тази същност. Дали молитвите не бяха нищо повече от опит за сделки? Жалко утвърждаване на някакъв вид взаимност?
Е, тя нямаше да се пазари. Не, тя имаше въпроси и искаше отговори. Настояваше за отговори. Ако вярата, отдадена на един бог, не идваше от нищо повече освен от егоистични желания, то тя с нищо не беше по-малко безчестна от голата алчност. Ако това да отдадеш душата си на един бог означаваше всъщност да предадеш волята си, то тази душа се оказваше без никаква стойност, доброволен роб, за когото свободата — и цялата отговорност, която предполагаше това — бе анатема.
Усети се, замаяна, че минава през портата и излиза на пътя, по който бе вървял някога сиърдоминът ден след ден. Беше започнало да вали, капките — леки, прохладни на пламналото й от треска лице, сладки като сълзи в очите й. Почти нищо не растеше от двете страни на пътя, нямаше ги дори странните андийски растения, които можеше да се видят по градините зад зидовете и на покривите. Умиращата луна бе засипала това място със солена вода, порой, останките от който се бяха спекли на бяла кора, като напукана кожа по голата земя.
Залиташе напред и надушваше морето.
А след това изведнъж се олюля под дневната светлина, слънчевите лъчи падаха косо от изток, а високо над нея, точно над главата й, бе надвиснал самотен облак, и дъждът бе като искряща плетеница от коси резки.
Салинд продължи напред, босите й стъпала се хлъзгаха по мокрите каменни плочи на пътя. Виждаше вече могилата отпред, блеснала и току-що измита, виждаше гъстата разровена кал около основата й. Никакви поклонници нямаше обаче — навярно беше много рано. „Навярно всички са си отишли.“ Но не, виждаше се димът, издигащ се от огньовете в стана. „Пътя ли са си изгубили тогава? Изненадващо ли е това? Самата аз не преживях ли своята криза на вярата?“
Приближи се още, вече без да откъсва очи от могилата.
„Избавителю! Ще ме чуеш. Трябва да ме чуеш!“
Падна на колене в калта и студът й я прониза. Дъждът бе престанал и парата вече се вдигаше от всички страни. Вода течеше на вадички навсякъде по могилата, сто хиляди сълзи, стичащи се по всички дарове.
„Избавителю…“
Нечий юмрук стисна късата й коса на тила. Някой дивашки я дръпна нагоре, завъртя рязко главата й. Тя зяпна широко ухиленото лице на Градитан.
— Изобщо не трябваше да се връщаш — каза й. Дъхът му вонеше на келик и тя видя кафявите петна по устните му. Очите му изглеждаха странно хлъзгави, като камъчета, изхвърлени от вълните. — Изкушавам се да те дам на моите урдомани, жрицо — не че ще искат да те имат.
„Урдомани. Той беше Урдо, командир на фанатичния елит. Вече започвам да разбирам…“
— Но Монкрат би могъл.
Тя се намръщи. За какво й говореше?
— Пусни ме. — И се удиви колко тънък и слаб е гласът й. — Искам да се моля.
Той изви ръката си, принуди я да се обърне с лице към него, бяха близо като любовници.
— Монкрат!
Някой се появи до него.
— Донеси саеманкелик. Искам да я видя колко добре танцува.
Усещаше твърдите кокалчета на пръстите му, натиснали тила й, извиваха и късаха коса от корените, забиваха се в раните, които вече бяха отворили.
— Нищо не мога да ти дам — каза тя.
— О, ще ми дадеш — отвърна той. — Ще ни дадеш пътя. — И я обърна отново с лице към могилата. — Право до него.
Не разбираше. И все пак страхът я стисна за гърлото, а щом чу забързаните стъпки и видя полюшващата се бутилка, страхът й избуя в ужас.
Градитан дръпна главата й още назад.
— Ще пиеш, жено. Една капка да похабиш, ще платиш скъпо.
Монкрат се приближи, вдигна зацапаното гърло над устните й.