Тя се опита да извърне лице, но хватката на Урдо я спря. Той се пресегна с другата си ръка и запуши ноздрите й.
— Пий и после ще дишаш отново.
Салинд загълта.
Нямаше я в стаята й. Спинок Дурав стоя дълго, зяпнал разбърканите завивки на леглото. Забеляза липсващото одеяло, видя, че е оставила повечето си дрехи, дори мокасините. Каза си, че не би трябвало да е изненадан. Не бе посрещнала особено радушно вниманието му.
И все пак се чувстваше все едно някакъв студен ухилен кучи син е изровил дупка в гърдите му. Беше нелепо — да прояви такова безгрижие, такова самодоволство, че да се окаже толкова уязвим. Човешка жена на толкова малко години — беше по-лош и от старец, седнал на стъпалата на храма, чиито лиги текат похотливо след всяко подминало го младо същество. Колко гадна може да е любовта: лумва ненадейно и те изгаря с блестящата си глупост.
Ядосан на самия себе си, излезе от стаята.
В град на безкрайната Нощ никоя камбана не е рано за пиене. Той обърна гръб на храма и цитаделата и се запъти по призрачните улици към Ожулената.
Ресто беше зад тезгяха, със зачервени очи. Почеса се по брадата и не продума нищо, когато Спинок влезе и закрачи към масата в дъното. Кръчмарите познават добре всичките хиляди лица на мизерията и наливат, без да ги подканят.
Спинок огледа сърдито другите маси — всичките празни; беше единственият клиент. Надигна халбата.
Няколко мига след като Ресто донесе третата халба, вратата се отвори широко и влезе сиърдоминът.
Спинок изпита внезапно предчувствие. Дори отдалече мъжът миришеше на кръв, а лицето му изглеждаше състарено и бледо, очите — толкова измъчени, че Тайст Андий трябваше да извърне поглед.
Сякаш не забелязал реакцията му, сиърдоминът дойде до масата му и седна срещу него. Ресто дойде бързо с кана и втора халба.
— Тя не иска помощта ми — въздъхна Спинок.
Сиърдоминът не отвърна нищо. Наля си и тупна каната на масата.
— За какво говориш?
Спинок извърна очи.
— Не можах да те намеря. Търсих те навсякъде.
— Толкова си зажаднял за игра?
„Игра? О. Кеф Танар.“
— Приличаш на окаян старец, сиърдомин. Чувствам, че трябва да пожертвам и последните си остатъци достойнство, тук и сега, и да ти разкажа всичко.
— Не знам дали съм готов за това — отвърна мъжът. — Твоето достойнство е важно за мен.
Спинок се сепна. Все още не можеше да погледне сиърдомина в очите.
— Отдал съм сърцето си.
— Аха. Но не можеш да се ожениш за нея, нали?
— За коя?
— За Върховната жрица. Макар че е крайно време да разбереш, че тя също те обича, може би те е обичала винаги. Проклети Андий — живеете толкова дълго, че като че ли не можете да се вкопчите в нещата, които са тук и сега. Ако имах безкрайните ви години… не, не ги искам. Бездруго живях много дълго.
Умът на Спинок се замая. Върховната жрица?
— Не, тя не. Не ме обича, искам да кажа. Все едно, нямах предвид нея.
— Богове на бездната, Спинок Дурав. Ти си проклет глупак.
— Знам. Сам съм ти го признавал, в името на Качулатия.
— Значи не държиш да направиш Върховната жрица по-щастлива, отколкото е била от хиляда години. Чудесно. Твоя работа. Някоя друга тогава. Внимавай, някой може да скочи и да я убие. Ревността е гибелна.
Твърде небрежно беше това за сиърдомина, твърде напосоки, безгрижно. Звучеше като от човек, предал се на отчаянието, който вече не се интересува… от нищо. Пуска всяка стрела от колчана, бърза да види как той изведнъж се оказва фатално празен. Сиърдоминът направо плашеше Спинок.
— Какво си намислил?
— Избивам хора. — Сиърдоминът си наля отново и се отпусна в стола си. — Единайсет досега. Виждаха се като освободители. Крояха събарянето на своите потисници Тайст Андий. Отзовах се на молитвите им и ги освободих до един. Това е моето наказание, Спинок Дурав. Моето лично извинение за безумието на човечеството. Прости им, моля те. Защото аз не мога.
Спинок усети как нещо стегна гърлото му и изкара сълзи в очите му. Не можеше дори да погледне този човек, не смееше, за да не види онова, което изобщо не биваше да се открива, изобщо не биваше да се покаже. Не и у най-близкия му приятел. У никого. Успя да промълви, мразеше собствените си думи:
— Това… не е нужно.
— Честно казано ти си прав, приятелю. Те щяха да се провалят — не ми липсва вяра във вашата ефикасност, особено на вашия господар. Разбери, направих го от желание да докажа, че понякога сме способни да се справим сами помежду си. Мерки и баланси. По този начин кръвта цапа моите ръце, не вашите. Не дава на никого повод да ви мрази.
— На онези, които мразят, не им трябва особен повод.
Последва мълчание. Историята беше разказвана неведнъж, спомни си Спинок. Как Подпалвачът на мостове Уискиджак — мъж, когото Аномандър Рейк наричаше приятел — се бе намесил в избиването на панионските вещици, безумните майки на Чедата на мъртвото семе. Уискиджак, човек, се бе опитал да поднесе дар на Сина на Тъмата, като му отнеме бремето на този акт. Жест, който бе потресъл господаря му до дъно. „Не е в нрава ни да позволяваме на други да споделят бремето ни.“