„Но сме готови без колебание да поемаме тяхното.“
— Чудя се дали ние проправихме пътя му.
— Какво?
Спинок потърка челото си. Изведнъж се бе почувствал леко опиянен.
— На Итковиан.
— Разбира се, че не бяхме ние. Сивите мечове…
— Имаха Щит-наковалня, да, но не са единствените в това. Титлата е древна. Дали не сме тъмното огледало за такива хора? — Поклати глава. — Вероятно не. Би било голяма самонадеяност.
— Съгласен съм — отвърна сиърдоминът.
— Аз я обичам.
— Вече го каза. А тя, изглежда, не те иска.
— Съвсем вярно.
— Тъй че ти седиш тук и се напиваш.
— Да.
— След като аз се напия достатъчно, Спинок Дурав, ще направя каквото е нужно.
— Какво е нужно?
— Ами, ще отида и ще й кажа, че е проклета глупачка.
— Не можеш.
— Нима?
Спинок поклати глава.
— Тя вече се е изправяла срещу теб. Без да мигне.
Ново тягостно мълчание. Проточи се дълго.
Вече беше достатъчно пиян, за да измести погледа си и да го върне на лицето на сиърдомина.
Беше маската на смъртта, бяла като прах.
— Къде е тя? — попита мъжът с дрезгав, напрегнат глас.
— На път обратно към могилата, мисля. Сиърдомин, съжалявам. Не излъгах, когато ти казах, че съм глупак…
— Глупак си, да. — И се изправи, залитна и се подпря на облегалката на стола. — Но не по начина, по който си мислиш.
— Тя не искаше помощта ми — каза Спинок Дурав.
— А аз не исках да й дам моята.
— Твоят избор…
— Не е трябвало да слушаш, приятелю. Нея. — „Не е трябвало да я слушаш!“
Сиърдоминът се завъртя и закрачи към вратата.
Изведнъж Спинок Дурав бе останал без думи, изтръпнал, стъписан и объркан. „Какво съм направил?“
„И какво не съм?“
Но приятелят му си бе отишъл.
Раздразнената Сеймар Дев откриваше в себе си черти, които не я радваха. Нямаше никаква причина да негодува от начина, по който двамата й спътници намираха толкова много удоволствие в компанията си. Как си говореха волно, несдържани от никакво фалшиво благоприличие, неповлияни дори от това, че все още едва се познаваха, и как темите се понасяха във всички възможни посоки, подхвърлени по приумиците на настроението, кръжаха главозамайващо около трудни въпроси като въртопи около разядени скали. Най-дразнещото беше, че избухваха понякога в пристъпи на смях, а тя знаеше много добре — проклети богове, беше сигурна — че и двамата не притежаваха толкова леко чувство за хумор, че бяха толкова далече от такава характеристика, че можеше само да ги гледа стъписана и невярваща.
Разправяха си всеки за своето племе, разменяха си истории за сексуални подвизи. Говореха си за оръжия и никой от двамата не се колебаеше да връчи меча си на другия, за да го огледа и дори да пробва няколко замаха и стъпки с него. Пътника разказа за свой стар приятел, Ереко, Тартено с толкова чиста и древна кръв, че щял да се извиси много над Карса Орлонг, ако застанели един до друг. И в този разказ Сеймар Дев долови дълбока тъга, рани толкова люти, че скоро стана ясно, че самият Пътник не смее да се доближи прекалено, тъй че историята му за Ереко не стигна до свършек. А Карса Орлонг не настоя, с което ясно показа разбирането си, че една душа може да закърви от невидими места и че често единственото, което опазва смъртния да продължи напред, зависи от избягването на такива места.
Той на свой ред отвърна с разказа си за двамата си приятели, които го придружили в един злощастен набег в земите, заселени с човеци, Байрот Гилд и Делъм Торд. Чиито души, небрежно обясни Карса, сега обитавали камъка на неговия меч.
При тази подробност Пътника само въздъхна и рече:
— Това е достойно място.
На втория ден от всичко това Сеймар Дев вече бе готова да запищи. Да скубе коси, да храчи кръв, проклятия и зъби, и може би целия си стомах, преди да е свършила. Тъй че мълчеше и сдържаше гнева си, като побеснял звяр, окован към земята. Беше нелепо. Жалко и глупаво — тази дълбока завист, която изпитваше. Освен това не беше ли научила повече за двамата след съдбовната им среща, отколкото изобщо беше знаела преди? Беше като скорец, прелитащ между два бика бедерини — вниманието й биваше привличано ту към единия, ту към другия. Докато мирът между двамата траеше, нямаше да каже нищо, за да предизвика вълнение, колкото и ядосана да беше.