— Тогава нищо няма да се спечели.
— Грешиш — отвърна Карса, замълча и разкърши гръб. Хавок тръсна глава — отривисто движение, като посичащо острие на брадва. — Видях лицето на цивилизацията и не съм впечатлен.
— Нищо лошо да бъдеш критичен.
— Той не просто е критичен — намеси се Сеймар Дев. — Той се кани да я унищожи. Цивилизацията, искам да кажа. Всичко, от море до море. Когато Карса Орлонг свърши, на света няма да остане нито един град. Така ли е, Карса?
— Не виждам нищо ценно в скромните амбиции, вещице.
Пътника замълча, а тишината се разпростря като пустош, докато дори стонът на несекващия вятър започна да изглежда далечен и глъхнещ.
„Богове, колко често съм му пожелавала успех! Въпреки че тази мисъл ме ужасява — готов е да избие милиони. Готов е да съкруши всеки символ на прогрес. От плуга — обратно към пръчката. От тухлите — обратно в пещерите. От желязото — към камъка. Да ни смачка на земята, в калта и локвите. И зверовете да ни гонят, а онези от нас, които оцелеят — те ще се избиват помежду си.“
Най-сетне Пътника проговори:
— Не обичам градове.
— Варвари, и двамата — обади се тя.
Никой от двамата не реагира. Може би не я бяха чули. Хвърли им по един бърз поглед, наляво и надясно, и видя, че и двамата се усмихват.
Яздеха все напред, а денят шумолеше сред вълни от червена трева.
Пътника заговори отново:
— Първият закон на множеството е конформизмът. Цивилизацията е механизмът за контролиране и поддържане на това множество. Колкото по-цивилизована е една държава, толкова по-конформистко е населението й, докато не дойде последният век на тази цивилизация, когато множеството поведе война с конформизма. Първото става все по-диво, все по-неефикасно в своите крайности; докато второто се стреми да усили мащабите на своя контрол, докато тези усилия не придобият облика на жестока тирания.
— Пак ли Келанвед? — попита Сеймар Дев.
— Не всъщност — изсумтя Пътника. — Това е Дюйкър, имперският историк.
През цялата току-що изминала нощ Нимандър Голит беше водил жалката си група из град Бастион. Децата на Тъмата, с кротката сила на Аранта, която ги беше загърнала, се бяха движили в пълна тишина, незасечени, доколкото можеха да преценят, тъй като не бе вдигнат никакъв сигнал за тревога. Градът сякаш бе мъртъв, като затворен цвят.
На свечеряване, малко преди да тръгнат, бяха чули тропот по главната улица и отидоха при портите. Десетки огромни фургони пристигнаха в града, натоварени със стока. Лицата на коларите бяха изпити и уморени, с посърнали очи над зацапаните с кафяво уста. Бали с храни, бурета с фурми и масло, осолена змиорка, пушен бедерин, консервирано овнешко и безброй още продукти, които трескаво предлагаха в замяна на бъчвите с келик.
Жестока ирония можеше да се долови в жалката незаинтересованост на местните, показвана пред тези жизненоважни храни — повечето не изпитваха никаква охота за храна. Повечето умираха от глад, затънали в екстаза на саеманкелик, черното мастило на божията болка.
Тайст Андий носеха бронята си. Носеха снаряжението си, за да се бият, да убиват. Нимандър нямаше нужда да поглежда назад, за да види преобразяването, изписано на лицата на тези, които вървяха зад него. На всички освен на едно. Усмивката на Скинтик бе изчезнала, но очите му все още блестяха трескаво. Кедевис, винаги рационална… сега лицето й беше маска на лудостта, красотата — изкривена в нещо ужасяващо. Ненанда, въпреки всичките му пози на свирепост, беше пребледнял като пепел, сякаш истината за царящата наоколо им страст го вгорчаваше с отровата си. Десра бе зачервена като в някакъв пристъп на възбуда. Само Аранта оставаше непроменена. Спокойна, с блеснали съсредоточени очи, чертите на лицето й — някак смекчени.
Скинтик и Кедевис носеха Клип. Ненанда беше вдигнал на едното си рамо оръжията му, лъка с колчана, меча и оръжейния колан — всичко окачено на каишка, която можеше да пусне за миг, ако възникнеше нужда.
Бяха се плъзгали покрай сгради, в които танцуваха поклонници, мятаха се измършавели ръце и крака, полюшваха се отпуснати кореми — вратите зееха, кепенците бяха отворени в нощта. Гласове стенеха в несвързан хор. Дори случайно извърналите се към Тайст Андий лица, докато те подминаваха призрачно, не се съживяваха, очите оставаха помръкнали, празни, невиждащи.
Въздухът беше топъл, миришеше на гранясала сол от пресъхващото езеро, смесено с по-тежката воня на разлагащи се трупове.
Стигнаха до централния площад. Беше празен. Самият олтар беше тъмен, сякаш безжизнен.
Нимандър се разколеба. Трябваше да има наблюдатели. Пазачи. Щеше да е лудост да си помисли друго. Можеше ли да стигнат до олтара, преди някоя скрита тълпа да се втурне и да ги обкръжи? Едва ли. Не бяха видели повече Каллор, откакто бе закрачил сам към олтара предния ден. Ненанда вярваше, че старецът е мъртъв. Вярваше, че ще намерят тялото му, изстинало и побеляло, да лежи на плочестия под някъде вътре в сградата. Кой знае защо, Нимандър не мислеше, че това е вероятно.