Разтреперан, Нимандър с усилие продължи напред. Десра закрачи след Аранта.
Глифовете заплакаха и изведнъж той усети, че сякаш самото време се разпадна. Внезапно го порази слепота, ужасните звуци от боя отзад заглъхнаха, все едно се отдръпнаха далече-далече, и остана само бързеят на кръвта, бурята в главата му.
През която, смътно в началото, а след това все по-осезаемо, го достигна детски глас. Пееше тихо.
Сиърдоминът излезе от Нощ и примижа, заслепен от утринния блясък. Над гробната могила се виждаха струпани облаци, като небесна смет. Дъждът се сипеше косо над изкуствения хълм.
Забърза напред с тълвара в ръка, ботушите му се хлъзгаха по кората засъхнала сол над разкаляната пътека.
Беше излязла навън, сама.
Спинок Дурав — единственият приятел, който му беше останал — бе изповядал любовта си към нея. Но не беше разбрал… да, тя щеше да откаже помощта му. Само че този отказ трябваше да бъде отхвърлен. Трябваше да е схванал това.
Богове на бездната, това не беше битка на сиърдомина. Тя не беше неговата битка.
И все пак се чувстваше въвлечен. Нещо го теглеше напред, смразен от страх и пламнал от ужас, и всичко, което виждаше наоколо, сякаш му крещеше с подробностите си, сякаш най-баналните истини можеха да парят, да щипят като киселина в очите му. Разровени коловози и счупени оси, парчета грънци и локви мътна вода, оголени клони като букаи в пръстта — всеки детайл с жестока неумолимост притегляше вниманието му. „Ние сме това, което е — крещяха сякаш всички неща, — ние сме всичко, което е! Ние сме…“
Не беше негова битка, но Спинок не беше разбрал. Той беше Тайст Андий. Беше вековно същество и можеше да се заеме по-късно с онова, което се избегнеше днес — десетилетия, векове, хилядолетия по-късно. В техните очи нищо не се променяше. Нищо не можеше да се промени. Бяха пропаднал народ. Мечтата да се възвисят отново беше изтляла на прах.
Беше излязла навън. Сама. Навън, където заговорниците крачеха наперено под дневната светлина и крояха да върнат страданието. Където оскърбяваха светилището на един безразличен бог. Навярно вече се беше върнала при своите — ако това се окажеше истината, то Спинок Дурав заслужаваше да я чуе.
В крайпътния изкоп на няколко крачки напред пробяга плъх.
Беше стигнал до мръсотията на лагера, вонята бе толкова силна, че и дъждът не можеше да я отмие.
Щяха ли да го предизвикат? Надяваше се. Ако заговорниците се криеха, щеше да се затрудни с изкореняването им. А ако тя решеше да се крие, е, щеше да се наложи да прерови всяка съборетина и колиба, всяка намокрена шатра и ръждясал фургон.
От дърветата по склона срещу стана се понесе птича песен. Звукът бе смайващо чист. Струи дим се виеха от овлажнелите от дъжда огнища, всяка струя — плътна като змия в очите на сиърдомина. Осъзна, че влиза в гнездото им.
„Но, Спинок, ти не си длъжен да правиш това, не си длъжен дори да знаеш за това. Това е работа на хората и ако тя го иска, да, ще я измъкна от това. Ще ти я върна. Човек може да бъде спасен и това би трябвало да е достатъчно.“
Зачуди се дали Избавителя изобщо вижда нещата по този начин. Поема една душа в прегръдката си, докато хиляда други продължават да гледат с копнеж… но не, той не избираше, не предпочиташе един пред друг. Той приемаше всички.
Осъзна, че му е все едно. Този бог не беше за него. За него избавлението никога не бе причината да коленичи пред тази могила. „Бях самотен. Мислех, че и с него може да е така. Проклета да си, Върховна жрице, защо просто не ме остави на мира?“
„Не е моя тази гадост.“
„Спинок, дължиш ми, но никога няма да го разбереш. Нищо няма да кажа — нека този дъжд измие кръвта от ръцете ми…“
Беше започнал този поход полупиян, но от онова замайване не бе останало нищо. Сега всичко гореше.
Стигна до склона на главната улица на стана и започна изкачването. Дъждът беше ситен като мъгла. Рядката кал поддаваше под ботушите му при всяка стъпка. Стигна до билото приведен напред и задъхан.
Изправи се и нещо блесна пред очите му. Пукот взриви главата му, а след това… нищо.
Градитан стоеше над проснатото тяло на сиърдомина, зяпнал премазаното окървавено лице. Монкрат се приближи и приклекна до тялото.
— Жив е. Ще се удави в собствената си кръв, ако не го обърна, Урдо. Каква е волята ти?