— Обърни го, да. Искам го жив, поне засега. Вземи му оръжията, вържи му ръцете и краката и го извлечи до Свещената шатра.
Градитан облиза устни и усети спарения вкус на изсъхнал келик. Жаден беше за още — пресен, горчиво-сладък, но умът му трябваше свеж. Остър, буден, съзнаващ всичко.
Щом Монкрат се разпореди на двама от своите урдомани да се погрижат за сиърдомина, Градитан се отправи към Свещената шатра. Свято място, да. Но само временно. Скоро щеше да има самата могила. Могилата и невежото богче в нея.
Доскорошните поклонници на Избавителя коленичеха на пътя му. Някои стенеха в утайката на снощния танц. Други се взираха облещени в калта пред коленете си, с клюмнали глави, кафява лига капеше от зяпналите им уста. Можеше да прилича на поквара, но подобни грешни представи не занимаваха Градитан.
Умиращия бог беше по-важен от Черен Корал и мрачните му господари. По-важен от Избавителя и жалкия му култ. Песента на Умиращия бог беше песен на болката, а не беше ли болката проклятието на смъртните?
Беше чувал за друг култ, чужд, посветен на някой си, наречен Сакатия бог.
„Може би има тенденция“, подхвърлил беше Монкрат тази заран.
Нещо светотатствено имаше в това наблюдение и Градитан си напомни, че ще се наложи да заповяда да пребият мага. Но все още не. Монкрат му трябваше, поне засега.
Влезе в Святата шатра.
Да, тя още танцуваше. Вече се гърчеше на пръстения под, твърде изтощена да стои права, но чувствените движения все още бяха достатъчно силни, за да накарат Градитан да затаи дъх. Вече беше без значение, че е била Дете на Мъртвото семе. Никой не можеше да избира родителите си в края на краищата. Освен това тя вече бе осиновена. От Умиращия бог, от благословената болка и екстаза, който тя носеше.
Нека продължи да танцува, да, докато портата не зейне отворена.
Градитан вдигна глава и подуши — о, кръвта бе пролята, жертвоприношението идваше на прага. „Близо е вече.“
Умиращия бог кървеше. Смъртните поклонници пиеха тази кръв. Изливаха я преобразена, за да може Умиращия бог отново да я попие в себе си. Това бе тайната истина зад всяко кръвно приношение. Богът даваше, а смъртният връщаше. Всичко останало… Само пищни одежди и нищо повече от теологична мътилка.
„Мрете, далечни мои приятели. Мрете на тълпи. Вече сме близо.“
— Ти умираш.
Сиърдоминът отвори очи. Отгоре в него се взираше непознато лице.
— Мозъкът ти кърви, Сегда Травос. Решили са да те насилят. Да те изтезават с ужасни гледки — онзи Урдо, наречен Градитан, вярва, че си предател. Иска да страдаш, но ти ще му откажеш това удоволствие, защото умираш.
— Кой… какво…
— Аз съм Итковиан. Аз съм Избавителя.
— А… Извинявай.
Мъжът над него се усмихна и сиърдоминът видя, че усмивката подобава на тези нежни черти, на тези добри очи. Такова състрадание беше…
„Грешно.“
— Може би така изглежда, но ти си силен — духът ти е много силен, Сегда Травос. Вярваш, че съм лишен от искрено състрадание. Вярваш, че прегръщам страданието от егоизъм, за да утоля глад, от пристрастеност. — Мекият поглед на Итковиан се отмести. — Може би си прав.
Сиърдоминът бавно се надигна. Видя над себе си небесен купол, обсипан сякаш с милиони и милиони звезди, плътен рой от звезди, който воюваше за всяко пространство, тъй щото всяко късче и петънце мрак изглеждаше присвито и отстъпващо. Главата му се замая от гледката и го принуди да наведе очи. И разбра, че е коленичил върху монети. Мед, калай, месинг, малко пръски сребро, още по-малко — злато. Тук-там проблясваха скъпоценни камъчета.
— Ние сме в твоята могила — промълви той с благоговеен шепот.
— Да?
Сиърдоминът стрелна бога с бърз поглед.
— Не си знаел…
— Нужно ли е знанието, Сегда Травос?
— Не се наричам вече така. Сегда Травос е мъртъв. Аз съм просто сиърдомин.
— Воин-жрец на Панионския пророк. Виждам в теб воина, но не жреца.
— Май не съм и воин много вече — отбеляза сиърдоминът. — Идвах, за да я спася.
— А сега, приятелю, трябва да се биеш с нея.
— Какво?!
Итковиан посочи.
Сиърдоминът се извъртя, както беше на колене. Надигаше се буря, просмукваше се в купола от жертвени дарове и той видя как чернилката започна да поглъща блесналите звезди, да ги удавя една след друга. Под свирепите кипнали облаци се виждаше фигура. Танцуваща. И с всеки неистов замах на едната ръка нагоре се завихряше катраненочерна сила и се вливаше в нарастващия буреносен облак. Изглеждаше на над хиляда крачки, но с всеки миг ставаше все по-голяма.
Вече можеше да види устата й, зейнала като яма, от която бликаше черна жлъч, изливаше се и се плискаше, докато тя се въртеше във вихъра на безумния танц.