„Салинд. Богове, какво е станало с тебе?“
— Тя ме иска — каза Итковиан. — Това е копнежът й, разбираш ли.
— Копнежът й?
— Да. За отговори. От какво повече може да се бои един бог, освен от смъртен, настояващ за отговори?
— Отпрати я!
— Не мога. Е, воине, ще ме защитиш ли?
— Не мога да се бия с това!
— Тогава с мен е свършено, приятелю.
Салинд се приближи и сякаш изгуби фокус в очите на сиърдомина — крайниците й се сляха с въздуха, тялото й се замъгляваше от една поза в друга. Ръцете й сякаш се умножиха и във всяка, видя той, държеше оръжие. Зацапано с кръв желязо, тежки тояги с полепнали по тях развяващи се кичури коса, ками от обсидиан, коси от пурпурен бронз.
Очите й над зацапаната плачеща уста блестяха с безумен пламък.
— Избавителю — прошепна сиърдоминът.
— Да?
— Отговори ми на един въпрос. Моля те.
— Питай.
Той се обърна към бога.
— Достоен ли си за това?
— Дали съм достоен за жертвата, която трябва да направиш? Не, не мисля.
— Няма да се молиш да те спася?
Итковиан се усмихна.
— Ти ще го направиш ли?
„Не. Никога не съм го правил.“ Изправи се и видя, че тълварът е останал в ръката му. Надигна оръжието и изгледа накриво Салинд. „Мога ли да се опълча на копнежа й? Мога ли да устоя срещу това?“
— Ако не беше твоята смиреност, Избавителю, щях да си отида. Ако не беше твоята… несигурност, съмненията ти, човечността ти.
И без да дочака отговор от бога, излезе на пътя й.
Внезапното затишие, възцарило се в Ожулената кръчма, най-сетне проникна в пиянската мъгла, обзела Спинок Дурав. Той примигна, кривна глава и разбра, че е вдигнал поглед към своя господар.
— Време е, приятелю.
— Отпращаш ли ме вече? — попита Спинок.
— Да. Отпращам те. Време е.
Спинок Дурав се изправи и залитна. Лицето му беше изтръпнало. Гадно място беше светът и не искаше да те пусне. Пое си дълбоко дъх.
— Молбата ми те наранява. Защо?
Можеше да му го каже тогава. Можеше да заговори за необикновения дар на любовта. Към човешка жена. Можеше да каже на Аномандър Рейк за своя провал и с това да събуди Сина на Тъмата за злочестата му участ.
Ако бе сторил всичко това, Аномандър Рейк щеше да отпусне ръката си на рамото му и щеше да каже: „Тогава трябва да останеш, приятелю. Заради любовта, трябва да останеш — иди при нея, веднага. Веднага, Спинок Дурав. Това е последният достижим за нас дар. Последният. Нима наистина вярваше, че ще се противопоставя на това? Че ще реша, че моята нужда е по-голяма?“
„Мислеше ли, че бих могъл да направя такова нещо, когато идвам при теб тук и сега, заради собствената си любов? Към теб? Към нашия народ?“
„Иди при нея, Спинок Дурав. Иди.“
Но Спинок Дурав не каза нищо. Само се поклони пред господаря си.
— Ще направя каквото ме молиш.
А Аномандър Рейк рече:
— Нищо лошо няма, ако се провалиш, приятелю. Не искам невъзможното от теб. Не плачи в този миг. Заради мен, Спинок Дурав, намери усмивка, която да възвести края. Сбогом.
Избиването като че ли нямаше край. Дясната ръка на Скинтик го болеше, мускулите бяха станали безжизнени и натежали, а те продължаваха да прииждат — лица, изкривени, нетърпеливи и отчаяни, с изражения, огънати около смъртоносните рани, сякаш острото желязо беше блажено докосване, прещедър дар. Той стоеше между Кедевис и Ненанда и тримата вече бяха изтласкани до втората двукрила врата. Телата лежаха струпани на грамади, изпълнили всяко пространство на пода на залата, а кръвта и телесните течности се изливаха на гъсти лепкави локви. Стените от всички страни бяха оплискани високо.
Виждаше дневната светлина зад външните врати — утрото се беше проточило. Но откъм прохода зад тях… нямаше нищо. Всички ли бяха измрели там? Излели кръвта си на каменния олтар? Или се бяха озовали в клопка, или се бяха изгубили без отговори — беше ли Клип мъртъв вече, или го бяха предали в ръцете на Умиращия бог?
Нападателите бяха притеснени — твърде много трупове — и много от тях вече пълзяха или просто се хлъзгаха в обхвата на оръжията им.
— Нещо не е наред — изпъшка Кедевис. — Скинтик — върви — вече можем да ги задържим двамата. Върви… разбери дали…
„Дали си губим времето. Разбирам.“ Той отстъпи назад, едното му рамо се блъсна в рамката на входа. Завъртя се, тръгна по коридора. Когато ужасът се развилнееше на света, сякаш всяка гадна истина се разголваше. Житейската борба винаги завършваше с провал. Никоя победа не беше чиста. Триумфът беше утешаваща лъжа и винаги се оказваше ефимерен, кух и краткотраен. Това обсебваше духа, когато се изправиш лице в лице срещу ужаса.
А толкова малко го разбираха. Толкова малко…