Крачеше през мръсния дим, усети как сърцето му забави пулса си, биеше все по-мудно, като гаснещия му дъх. „Какво… какво става?“ Слепота. Тишина и край на всякакво движение. Скинтик се помъчи да продължи напред и осъзна, че стремежът е празен, щом е лишен от воля, а щом нямаше сила, самата воля се оказваше самонадеяност. Глифове се стичаха като черен дъжд по лицето му, по врата и дланите му, изливаха се горещи като кръв.
Продължаваше да се бори някак, напред и напред, стъпка след стъпка, тялото му се влачеше зад него като полумъртво, като бреме, като нещо, заслужаващо да бъде забравено. Искаше му се да се изтръгне от него, макар да разбираше, че плътта му е единственото, което все още го пази жив — но въпреки всичко копнееше за разпад, и този копнеж ставаше все по-отчаян.
„Почакай. Не така виждам аз света. Това не е играта, която избирам да играя — няма да повярвам в това жалко… поражение.“
„Това предлага келикът. Кръвта на Умиращия бог дава спасение — от всичко, което е важно. Поканата е тъй изкусителна, обещанието — така омайващо.“
„Танцувайте! Целият свят около вас гние! Танцувайте! Отрова в устите ви и отрова извън устите ви. Танцувайте, проклети да сте, в прахта на своите сънища. Взирал съм се в очите ви и съм видял, че сте нищо. Празни.“
„Богове, каква изкусителна подкана!“
Осъзнаването го отрезви, рязко като пестник в лицето. Видя, че лежи на плочките в коридора, вътрешната врата беше само на ръка разстояние от него. В залата зад нея като гъст дим се виеше мрак, като буря, пленена под сводестия таван. Чу пеене — тихо, с глас на дете.
Не можа да види Нимандър, нито Десра или Аранта. Тялото на Клип лежеше проснато няма и на пет крачки по-навътре, с обърнато нагоре лице, с отворени очи, оцъклени и невиждащи.
Разтреперан и останал без сили, Скинтик залази напред.
В мига, в който нахлу в олтарната зала, Нимандър усети, че нещо се разкъса, все едно че скача в изпъната завеса от прозрачен тюл. От кипящата буря, от която се беше гмурнал, изведнъж се озова сред внезапен покой, мека светлина и нежен топъл полъх във въздуха. Първата му стъпка изхрущя върху нещо издуто, което се изви под тежестта му. Погледна надолу и видя малка кукла от сплетени треви и клонки. А наоколо по целия под имаше разпръснати още и още такива фигурки. Някои от ивица плат, други усукани с върви, от дърво и изпечена глина. Повечето бяха счупени — без ръце, крака или без глави. Други висяха от голия нисък таван, разкривени на кожените клупове, с извити назад глави, от които капеше тъмна течност.
Безсловесното пеене тук беше по-силно, изливаше се сякаш от всички посоки. Нимандър не можеше да види никакви стени — само под и таван, простиращи се до безкрай в безформена белота.
И кукли, хиляди кукли. На пода, провиснали от тавана.
— Покажи се — изръмжа Нимандър.
Пеенето секна.
— Покажи ми се.
— Ако ги стиснеш — проговори гласът — на жена или на момченце, — текат. Изстисках ги всичките. Докато не се счупиха. — Последва мълчание, след това тиха въздишка. — Нищо не става от тях.
Нимандър не знаеше накъде да гледа — изтерзаните привидения, увиснали пред него, вече го изпълваха с ужас, след като видя приликата им с плашилата по полята извън Бастион. „Те са същите. Не бяха насадените редове, нищо, което да дава жътва. Били са… версии.“
— Да. Провалят се една след друга. Не е честно. Как го направи?
— Какво си ти? — попита Нимандър.
Гласът продължи лукаво:
— На дъното на Бездната — да, има дъно — богове и богини, духове и ясновидци, следовници и пророци, герои и княгини, и князе — сметта на битието. Можеш да си играеш тук. Аз си играх. Искаш ли и ти? Искаш ли и ти да си играеш тук?
— Не.
— Всички са сломени. Счупени. По-прекършени от мен.
— Наричат те Умиращия бог.
— Всички богове умират.
— Но ти не си бог, нали?
— На дъното, долу, никога не си гладен. Дали съм бог ли? Трябва да съм. Не виждаш ли? Толкова много от тях изядох. Толкова много части, късчета. Силата им — нея имам предвид. Тялото ми няма нужда от храна. Не му трябва. В смисъл, да, честно е да се каже така. Толкова е честно да се каже така. Първо го срещнах него на дъното — той избухваше, така ми каза, а бях пътувал толкова далече… толкова далече.
— Твоите поклонници…
— Повечето са мъртви. Други пият. Цялата тази кръв, достатъчно, за да стане река, а течението може да ме отнесе оттук, може да ме върне. По целия път обратно. Да я накара да плати за онова, което направи!
Беше дошъл от хаоса. Не беше чудно, че беше обезумял.
— Покажи се.
— Машината беше счупена, но аз не го знаех. Яхнал я бях, нагоре и все нагоре. Но после нещо се случи. Злополука. Падахме дълго. Бяхме ужасно разбити, и двамата. Когато ме извлякоха навън. Сега трябва да направя нова версия, точно както каза ти. А ти ми донесе такава. Ще свърши работа. Не съм глух за мислите й. Разбирам хаоса й, болките й, предателствата. Разбирам дори арогантността й. Ще свърши работа, ще свърши.