— Няма да го имаш — каза Нимандър. — Пусни го.
— От тези никой не свърши работа. Всичката сила просто изтича. Той как го направи?
„Една от тези кукли. Той е една от тези кукли. Крие се в множеството.“
Гласът отново запя. Безсловесно.
Нимандър извади меча си.
— Какво правиш?
Желязното острие посече най-близките фигури. Срязани нишки, отсечени крайници, слама и трева се разпиляха из въздуха.
Уплашен крясък, а след него:
— Искаш да ме намериш ли? Колко векове ще трябва да похабиш?
— Колкото потрябва — отвърна Нимандър, пристъпи напред и размаха меча отново. Разпиля се дърво и глинени чирепи. Петата му стъпка нова фигура на пода.
— Ще съм се махнал много преди това. Реката от кръв, която ми осигурихте, е моят изход. Отивам далече! Не можеш да я видиш, нали? Портата, която ми отвори тук. Не можеш дори да я видиш.
Нимандър унищожи още няколко кукли.
— Няма да ме намериш! Няма!
Салинд връхлетя върху сиърдомина сред вихър от бляскащи оръжия. Той отбиваше всеки удар с тълвара си и всеки удар изтътваше в ръката му, пронизваше с ужасна болка костите му. Залиташе назад под напора. Три стъпки, пет, десет. Сякаш можеше само да се защитава. А знаеше, че и това не може да продължи дълго.
Избавителя искаше да устои на това?!
Продължи да се бори отчаяно.
Тя стенеше — тих звук, изпълнен с копнеж. Звук, изпълнен с настойчива потребност. Глави на боздугани биеха в оръжието му и остриета на мечове, дръжки на копия, млатила, ками и коси — шест чифта ръце замахваха срещу него. Ударите разтърсваха тялото му.
Не можеше да удържи. Не можеше да…
Острие на брадва се вряза в лявото му рамо, закриви нагоре и го порази в скулата. Усети как костта и очната кухина се огънаха навътре. Заслепен, сиърдоминът се олюля в отчаян опит за контраатака, тълварът замахна широко. Острието се впи в дърво и го разцепи. Нещо го удари високо в гърдите, ключицата му изпращя. Десницата му се отпусна безжизнено и той хвана меча с другата ръка. Кръв потече по рамото му, губеше цялата си сила.
Ново острие го посече и той залитна, след това падна по гръб.
Салинд пристъпи напред и се изправи над него.
И той се взря в тъмните й блеснали очи.
След миг Нимандър сниши меча си. Умиращия бог беше прав — всичко това беше безсмислено.
— Покажи се, проклет страхливец!
Аранта изведнъж се озова до него и промълви:
— Трябва да бъде призован.
— Очакваш да ни каже името си?
Умиращия бог заговори:
— Кой е тук? Кой е тук?
— Аз. Тази, която ще те призове — отвърна Аранта.
— Ти не ме познаваш. Не може да ме познаваш!
— Знам пътя ти — отвърна тя. — Зная, че си говорил с Хеърлок, на дъното на Бездната. И си си въобразил, че можеш да направиш същото, че можеш да си направиш тяло. От дърво, от трева и глина…
— Ти не ме познаваш!!!
— Тя те захвърли — каза Аранта. — Нали? Къса от теб, който бе останал. Омърсено подобие на дете, захвърлено и изоставено.
— Не може да знаеш това… ти не беше там!
Аранта се намръщи.
— Да, не бях. Но все пак… земята потръпна. Деца се пробудиха. Потребността беше огромна. Ти беше част от нея… която тя не поиска.
— Тя ще плати! А за тебе — вече те знам — е много късно!
Аранта въздъхна.
— Съпруже, Кръвно заклет на Найтчил — зареди тя монотонно, — дете на Теломен Тартено Тоблакай, Белурдан Трошача на черепи, призовавам те. — Изпъна ръката си и в този миг нещо плесна в дланта й. От свитата й длан провисна очукана смачкана кукла, едната й ръка бе откъсната, двата крака — счупени в коленете; лицето едва различимо, опърлено сякаш от огън. Аранта се обърна към Нимандър.
— Ето го твоя Умиращ бог.
Сцената наоколо започна да се размива, да се разсипва.
— Той не говори — каза Нимандър, гледаше осакатената кукла.
— Не говори. Любопитно.
— Сигурна ли си, че си го хванала, Аранта?
Тя го погледна в очите и сви рамене.
— Какво искаше да каже той с това, че те е познал? И как… как разбра името му?
Тя примига, после погледна намръщено куклата, която още висеше в протегнатата й ръка. И прошепна:
— Нимандър… толкова много кръв…
Скинтик се добра до Клип, придърпа го към себе си. Вгледа се в лицето му, в зяпналите очи и видя, че в тях припламва живец.