— Клип?
Воинът измести погледа си, помъчи се да го фокусира и се намръщи. Думите излязоха от гърлото му като грозен грак.
— Проклятие. Какво искаш?
Шум, стъпки и Нимандър се озова до тях, коленичи от другата страна на Клип.
— Изглежда, успяхме.
— Как?
— Не знам, Скин. Точно сега не знам нищо.
Скинтик зърна Аранта, застанала до един масивен каменен блок — олтара. Държеше нещо като кукла.
— Къде е Десра? — попита той изведнъж и се огледа.
— Ето ме.
Мръсният дим се разнасяше. Скинтик се надигна и примижа по посока на гласа. В стената зад олтара, вляво, почти скрита между колоните, имаше тясна врата, от която току-що се бе появила Десра. Цялата беше плувнала в кръв, но по стойката й личеше, че не е нейната.
— Някакъв Висш жрец, предполагам — заговори тя. — Опита се да защити един труп, или поне го помислих за труп. — Замълча, след това плю на пода. — Овързан като онези плашила, но частите на тялото… всичко беше не както трябва, пришито…
— Умиращия бог пращаше видения — каза Аранта. — На каквото поиска. Сбъркани. Но вкусът на изтичащото беше сладък.
От коридора дойдоха Кедевис и Ненанда. Лицата им бяха изнурени, погледите — мъртви.
— Мисля, че избихме всички — заговори Кедевис. — Или останалите избягаха. Това не беше битка — беше клане. Никакъв смисъл…
— Кръв. — Нимандър погледна със смътно подозрение все още лежащия в краката му Клип. — Върна ли се при нас?
Клип вдигна към него свъсения си поглед.
— Къде сме?
— В град Бастион.
Последва странна, тягостна тишина, но Скинтик можеше да я разбере. „Пробуждането на ужаса ни. Той се утаява, втвърдява се, образува кожа — нещо безжизнено, гладко. Чакаме го да свърши всичко това, за да може отново да поеме бремето ни.“
„И тогава си отиваме.“
— Още ни чака дълъг път — каза Нимандър и се изправи.
В очите на Скинтик неговият родственик — и приятел — изглеждаше състарен, опустошен. Другите не бяха по-добре. Никой от тях не беше искал това. А стореното тук… всичко беше заради Клип.
— Кръв — промълви Клип, бавно се изправи и ги огледа навъсено. — Вижте се. В името на Майката Тъма, готов съм да се закълна, че сте се търкаляли в ямите за смет на някоя кланица. Вървете да се почистите или няма да се радвате на компанията ми задълго. — Замълча, сърдитият му поглед се втвърди в нещо още по-жестоко. — Надушвам убийство. Човешките култове са жалки неща. Отсега нататък ми спестете страстта си да убивате невинни. Не бих желал да ми се напомнят престъпленията, които сте извършили в името на Сина на Тъмата. Да — добави Клип и се озъби, — той ще трябва да отговаря за толкова много неща.
Стоеше над него, оръжията се въртяха и вихреха. Сиърдоминът я гледаше с едното си останало око и очакваше края на всичко това, край, за който само смътно съжаляваше. Провалът, неговият провал, да, който заслужаваше малко съжаление. Но пък наистина ли беше вярвал, че може да спре това привидение?
„Той каза, че умирам.“
„Умирам отново.“
Изведнъж тя спря. С помръкнали очи, с отпуснати ръце, сякаш танцът се беше изтанцувал от нея и кръжеше сега някъде невидим. Взря се в него, без да го разпознае, а след това се обърна.
Чу я как се затътри бавно натам, откъдето бе дошла.
— Достатъчно дълго продължи това.
Сиърдоминът извърна глава. Избавителя бе застанал наблизо. Не беше едър мъж. С нищо не впечатляваше особено. Корав, разбира се, което издаваше професията му на войник, но иначе невзрачен.
— Какво те направи това, което си? — попита той, или се опита поне — устата му се напълни с кръв, която излизаше на пяна с всяка дума.
Избавителя все пак го разбра.
— Не знам. Може би всички притежаваме амбиция, а с нея — и образ за самите себе си, величествен и претенциозен, но накрая тези неща се оказват празни. — След това се усмихна. — Не помня да съм бил такъв човек.
— Тя защо си тръгна, Избавителю?
Отговорът се забави.
— Ти получи помощ, мисля. И не, не знам какво ще последва от това. Можеш ли да почакаш? Може би ще ми потрябваш отново.
Сиърдоминът се усмихна с усилие.
— Така?
— Не мога да те изцеря. Но не мисля, че ще… свършиш. Душата ти е силна. Може ли да седна до теб? Отдавна не съм имал някой, на когото да говоря.
„Защо не? Тук съм. Ранен съм, но няма никаква болка.“
— Докато мога да слушам, ще имаш някой, на когото да говориш.
А Избавителя извърна очи, за да не види сиърдоминът сълзите му.
— Той не успя — каза Монкрат и се изправи.
Градитан погледна с яд безжизненото тяло на сиърдомина.
— А бяхме толкова близо. Не разбирам какво стана. Изобщо не разбирам.
Извърна се и погледна Върховната жрица, която бе коленичила на калния под на шатрата. Лицето й беше отпуснато, от устата й течеше черна слюнка.