— Тя го изчерпа. Твърде бързо, твърде припряно според мен. Цялата тази похабена кръв…
Монкрат се покашля.
— Виденията…
— Нищо няма вече — сряза го Градитан. — Намери още келик.
При тези думи главата на Салинд се вдигна, внезапна жажда припламна в очите й. Видял това, Градитан се изсмя.
— А, виж я как го почита вече. Край на всички съмнения. Един ден всички ще са като нея, Монкрат. Спасени.
Монкрат сякаш се поколеба.
Градитан се обърна и се изплю върху бледото вцепенено лице на сиърдомина.
— Дори и ти, Монкрат. Дори и ти.
— Нима ще поискаш да предам дарбите си на маг, Урдо?
— Все още не. Но да, един ден ще го направиш. Без съжаления.
Монкрат тръгна да подири ново буре келик.
Градитан отиде при Салинд, наведе се и изтри слюнката от устните й.
— Ще танцуваме, двамата с теб. Жадуваш ли го?
Видя отговора в очите й.
Високо на върха на кулата, в мига, в който Силана се размърда и студените очи се приковаха в поклонническия лагер, отвъд булото на Нощ, Аномандър Рейк се пресегна, за да я усмири с най-нежната милувка.
— Не сега, обич моя. Скоро. Ще разбереш.
Огромният дракон се отпусна отново, очите се притвориха до тънки цепки.
Дланта на Сина на Тъмата остана отпусната на люспестия врат.
— Не се бой. Следващия път няма да те задържа.
Долови със сетивата си отпътуването на Спинок Дурав с малък бърз кораб към Ортнал, отвъд Нощна вода. Може би пътуването щеше да му се отрази добре, разстоянието щеше да отдели воина от онова, което го терзаеше.
И долови също така приближаването на Ендест Силан по речния бряг. Идваше неговият прастар приятел, пред когото стоеше още една задача. Най-трудната.
Но и времената бяха трудни, напомни си той.
И Аномандър Рейк остави Силана сама под вечната Тъма.
Каллор крачеше по един пуст път на северозапад от Бастион.
Нищо ценно не бе намерил в Бастион. Жалката останка от един от любовниците на Найтчил, спомен за проклятия, изречени толкова отдавна, напомняне как времето изкривява всичко, като въже, усукано и стегнато на все по-здрави възли. Докато всичко, което е трябвало да е право, вече е заплетена, безполезна бъркотия.
Напред го очакваше трон. Нов трон, който той заслужаваше. Вярваше, че той се оформя, че се превръща в нещо истински плътно, веществено. Груба сила, кипнала с неизпълнено обещание.
Но появата на трона не беше единственото, което го очакваше, и това поне той знаеше много добре. Сбиране, да, поредната объркана точка на пресичане, когато силите се сливат, когато изведнъж се пресекат непредвидени пътеки. Когато цялото съществувание може да се промени в един миг, в самотното посичане на меч, в изречена дума или в дума, останала неизречена.
Трябваше да е там. В самия разгар. Такива неща го държаха в движение в края на краищата. Такива неща правеха живота да си струва да го живееш.
„Аз съм Върховният крал на провалите, нали? Кой друг заслужава Прекършения трон? Кой друг олицетворява нещастието на Сакатия бог? Не, той ще е мой, а колкото до всичко останало — ще видим, нали?“
Продължаваше да върви напред, отново сам. Доволен, че му бе напомнено — както докато пътуваше в компанията на онези жалки Тайст Андий, — че светът гъмжи от идиоти. Безмозъчни, спъващи се, тромави с глупавите си уверености и убеждения.
Може би този път щеше да мине без империи. Този път, да, щеше да съкруши всичко, докато всички окаяни смъртни не запълзят в пръстта и не се счепкат за личинки и корени. Нямаше ли това да е най-съвършеното царство?
„Да, и какво по-добро доказателство за правото ми да претендирам за този трон? Каллор единствен обръща гръб на цивилизацията. Гледай, Паднали боже, и ме виж, застанал пред теб. Аз и никой друг.“
„Заклевам се да срина всичко. Всяка тухла. А светът може да гледа, с благоговение и почуда. Самите богове ще зяпнат изумени, смаяни, съкрушени и объркани. Ще ме проклинате да падам всеки път, нали? Но аз ще създам място, където не е възможно никакво падане. Ще надвия това проклятие, най-сетне ще го победя.“
„Чуваш ли ме, К’рул?“
„Все едно, ще видиш каквото има да се види, много скоро.“
Времената наистина бяха славни, реши той.
Трета книга
Да умреш в сега