Когато се върна, видя как един труп се изтърколи от покрива на каляската и тупна на пясъка. След малко се надигна, седна и каза:
— О.
Треллът излезе от каляската, последван от блатната вещица, Прешъс Тимбъл. Бледа като призрак, тя залитна, направи няколко крачки и седна изтощена на пясъка. Маппо се приближи до Грънтъл.
— Доколкото разбирам, натъкнахме се на нещо неочаквано в селението на Гуглата.
— Не бих могъл да знам — отвърна Грънтъл. — Това бе първото ми посещение.
— Неочаквано ли? — Фейнт изсумтя. — Това беше безумно — всички мъртъвци въплътени, в поход.
— Накъде? — попита Грънтъл.
— Може би не „накъде“. Може би „откъде“.
Откъде? В отстъпление? Виж, тази мисъл наистина беше обезпокоителна. „Ако и мъртвите бягат…“
— Някога — заговори замислено Фейнт — царството на мъртвите беше лесно трасе. Мирно. Но през последните няколко години… нещо става. — Тя се приближи до майстор Квел. — Е, Квел. Щом това няма да свърши работа, тогава какво?
Мъжът, все още на четири крака, вдигна глава.
— Ти просто не схвана, нали?
— Какво да схвана?
— Ние дори не стигнахме до проклетия портал.
— Но… тогава какво…
— Нямаше никакъв портал! — изкрещя чародеят.
Последва дълго мълчание.
Наблизо немрящият събираше раковини.
Воднистите очи на Юла Боул се впиха в Прешъс Тимбъл, изпълнени с нега и обожание. Като видя това, Емби се постара да направи същото. Помъчи се да си придаде още по-страстно изражение, тъй че щом тя най-сетне се обърнеше, да види, че той е подходящият за нея, единственият за нея. Докато миговете се точеха, надпреварата между двамата ставаше все по-ожесточена.
Левият крак още го болеше, от бедрото надолу чак до пръстите, и му беше останал само един мокасин, но поне пясъкът беше топъл, тъй че не беше чак толкова зле.
Прешъс Тимбъл се беше събрала с майстор Квел и онзи страховит брадясал мъж, и косматото страшилище Маппо. Важни хора бяха това, реши той, и като оставим настрана Прешъс Тимбъл, не искаше да има с тях нищо общо. Да стоиш близо до такива хора изобщо не беше здравословно. Взривяват се глави, пръскат се сърца — беше го виждал със собствените си очи още докато беше дребосък (но не чак толкова дребосък като Юла) и семейството най-сетне бе решило да се бие с малазанците, които изникваха като отровни гъби из блатото им. Буна Боул беше движил нещата тогава, преди да го изяде един жабок, но беше факт, че не толкова близките братя на Буна — онези, които искаха да станат по-близки — всички се набутаха там и ги избиха. Взривени глави. Пръснали се сърца. Кипнали дробове. Законът на снишаването, разбира се. Маршалите и техните подмаршали бяха умни, а да си умен значеше да си бърз, тъй че щом засвистят стрели на лъкове и арбалети и се понесат вълните магия, е, снишаваха се на пътя им. Всички около тях се опитваха да са също толкова умни, ала не бяха достатъчно умни, тъй че бяха много по-бавни и… ами, просто не се снишаваха достатъчно бързо.
Юла най-сетне въздъхна, признал поражението си, и погледна Емби накриво.
— Не мога да повярвам, че те спасих.
— И аз. Аз нямаше.
— Точно затова не мога да повярвам на това, което направих. Но пък тя е видяла колко съм смел, щедър и безкористен. Видяла е, че съм по-добър, защото знае, че ти нямаше да го направиш.
— Може би щях, и може би тя знае това, Юла. Освен това един от ония миризливковци се опита да отвори вратите и ако не бях аз, щеше да нахълта вътре — и всъщност тя видя точно това.
— Ти оня не го изстърга нарочно.
— Откъде знаеш?
— Защото го бутна с лицето си, Емби.
Емби отново опипа носа си и потръпна, а след това се подсмихна злорадо.
— Тя видя каквото видя и това, което видя, не беше ти.
— Тя видя ръцете ми, когато се пресегнаха, за да те издърпат горе. Това видя.
— Не. Постарах се да ги прикрия с, ъъъ, с ризата си.
— Лъжеш.
— Ти лъжеш.
— Не, ти.
— Ти!
— Можеш да казваш каквото си искаш, Емби. Каквото си искаш. Все пак аз спасих теб.
— Измъкна ми мокасина, искаш да кажеш.
— Без да искам.
— Къде е тогава?
— Изпадна.
— Не е. Проверих в торбата ти, Юла. Изобщо не си се опитвал да ме спасяваш, крадеше ми мокасина, защото е любимия ти мокасин. Искам си я.
— Не е законно да надничаш в чужда торба.
— Това е според Блатния закон. Тука да ти прилича на блато?
— Това не е важно. Ти наруши закона. Все едно, намерил си резервния ми мокасин.