Реканто Илк присви очи.
— Какво, ще те убият, докато спиш ли?
— Не бъди идиот. Някоя от двете ще ме помоли да й стана мъж навеки.
— И после ще те убие, докато спиш. А след това ще можем да си разделим дяла ти.
— Мислиш, че не видях как опипваше Суити ли?
— Как си могъл? Нали караше!
— Няма нещо, което да не виждам аз, Илк. Точно това ме прави добролепен колар.
— Нейните дръжки са най-хубавите.
— Внимавай какво правиш с бъдещата ми жена навеки.
— Може пък Фейнт да вземеш накрая, пък аз да правя каквото ми хареса със Суити.
Глано Тарп се оригна шумно.
— Трябва да сготвим нещо. Закуска, та като си свършат ония плямпотенето, да ставаме и да хващаме пътя.
— Накъдето и да е.
— Не е важно накъде. Никога не е било, няма и да бъде.
Реканто Илк се ухили.
— Прав си. Не е важна целта.
Двамата добавиха в хор:
— … а пътуването!
Фейнт и Суитист Сафърънс се обърнаха към тях намръщени.
— Стига вече! — подвикна им Фейнт. — Престанете, двамата! Престанете или ще ви убием, докато спите!
Реканто Илк сръга Глано Тарп в ребрата.
Маппо клечеше и чакаше майстор Квел да привърши тихото заклинание против болка. Съчувстваше му, защото беше ясно, че чародеят страда, лицето му беше пребледняло и изопнато, челото — плувнало в пот, ръцете му трепереха.
Това, че някой може да избере такава професия, на тази ужасна цена, беше идея, която трудно можеше да приеме. Какви пари можеха да изплатят това? Този начин на мислене Маппо изобщо не можеше да проумее.
Кое на този свят беше наистина ценно? На който и да е свят? Приятелството, даровете на любовта и състраданието. Уважението, което отдаваш към живота на друг. Всичко това не можеше да се купи с богатство. За самия него тази истина изглеждаше съвсем проста. И все пак знаеше, че самата й баналност подхранва насмешлив цинизъм и подигравка. Докато тези неща не ти бъдат отнети, докато цената на загубата им не се окаже лична в някоя своя ужасна, опустошителна поява в нечий живот. Едва в такъв момент на невъзвратима крайност презрението отпада от тази истина и я оголва неопровержимо.
Всички важни истини бяха банални.
И все пак тук имаше друга истина. Той беше платил за това пътуване. Парите му бяха донесли болка на този човек. Размяната бе неравностойна и затова Маппо скърбеше за майстор Квел и нямаше да се отдръпне страхливо пред чувството си за вина. Честта в края на краищата означаваше подготвеност, готовност да претегляш и мериш, да преценяваш верния баланс, без да накланяш везните с ръка.
И тъй, всички те плащаха, за да обслужат потребността на Маппо — това пътуване през лабиринти. Поредното бреме, което трябваше да приеме. Стига да можеше.
Внушителният воин, който седеше до него, се размърда и каза:
— Мисля, че вече разбирам защо Тригали губи толкова свои акционери, майстор Квел. В името на бездната, би трябвало да има лабиринти, през които да можеш да пътуваш в мир, нали?
Майстор Квел потърка чело.
— Селенията се съпротивляват, Грънтъл. Ние сме като плисната вода в горещо масло. Единственото, което мога да направя, е да не… ни изхвърли. Маговете могат да се провират в избраните си лабиринти — не е лесно, повечето пъти е игра на дискретна настойчивост. Или на скромно налагане на воля. Не искаш да избиеш дупка от един свят към друг, защото това най-вероятно ще излезе извън контрол. Може да погълне магьосника за миг. — Вдигна глава и ги погледна с кървясалите си очи. — Ние обаче можем да го правим така. — Махна вяло с ръка към впряга. — Идваме като оскърбление. Ние сме оскърбление. Като нажежен до бяло връх на копие, пронизваме, препускаме диво по пътя си и трябва да се погрижа всичко, което оставяме след себе си, да бъде… притъпено. Обгорено и затворено. Иначе зад нас ще изригне неудържима сила, а на такава вълна никой смъртен не може да се носи дълго.
Прешъс Тимбъл проговори зад Маппо:
— Значи всичките сте Върховни магове тогава.
Майстор Квел кимна.
— Признавам, започва да ме притеснява начинът, по който пътуваме. Мисля, че плашим цялата проклета вселена. Караме битието да… кърви. О, само по някоя капка тук-там, сред всичките пристъпи на болка, каквито би могла да изпитва реалността. Все едно, затова няма мирен път, Грънтъл. Обитателите на всяко селение са принудени да се опитват да ни унищожат.
— Каза, че дори не сме стигнали до Портата на Гуглата — каза след кратко мълчание Грънтъл. — И все пак…
— Да. — Магът се изплю на пясъка. — Мъртвите вече не спят. Проклета бъркотия.
— Намерете ни най-близката суша в нашия свят — рече Маппо. — Оттам ще си продължа пеш. Ще се оправя сам.
— Ние държим на договора, Трелл. Ще те доставим там, където искаш да стигнеш…