Щом престанеше да се възхищава на тялото си, тя се понасяше натам, където двамата спяха, и се взираше отгоре в отпуснатите им лица, в зяпналите уста, от които хъркането излизаше на тих ритмичен стон, в струйките лига и трепкащите клепачи. Нейните палета. Нейните кучета пазачи. Убийствените й хрътки.
И все пак сега, в тази нощ с тропическите звезди, които намигваха отгоре, Прешъс Тимбъл изпитваше усилващо се безпокойство. Тази авантюра с Тригали, на която се беше решила — тази прищявка, — се оказа далеч по-опасна, отколкото бе очаквала. Всъщност тя едва не загуби един от тях в селението на Гуглата. А да загуби един от тях щеше да е… лошо. Щеше да освободи другия да настъпи, а това тя не го искаше, за нищо на света. А и едно куче пазач едва ли беше толкова ефикасно, колкото две.
Може би, просто може би, този път беше прекалила.
Грънтъл отвори очи и се загледа в смътното сияние, което се понесе и надвисна над спящите тела на братята Боул, позадържа се там, а после се върна и потъна обратно в тялото на Прешъс Тимбъл.
Чу наблизо как треллът изсумтя тихо и отрони:
— Що за игра играе тя…
Грънтъл помисли дали да отвърне. Но сънят изведнъж го завладя, удари го, събори ума му и го изплю като сдъвкан плъх сред влажна поляна с висока трева. Слънцето горе пламтеше като око на разгневен бог. Пребит и изтерзан, той се надигна на четири крака — поза, която не му се стори ни най-малко тромава, нито необичайна.
Гъста джунгла обкръжаваше поляната и от нея прииждаха звуците на птици, маймуни и насекоми — какофония толкова шумна и натрапчива, че дълбоко от гърлото му се изтръгна раздразнено ръмжене.
Изведнъж всички звуци замряха, пашкул от тишина, накъсана само от жуженето на пчели и двойка дългоопашати колибри, затанцували покрай цвят на орхидея — пъстри духчета, които изпърхаха с криле и се понесоха във въздуха.
Грънтъл усети как космите му настръхнаха, твърди и вкочанени по тила му — твърде рязко и буйно за човек, — погледна надолу и видя тигрови лапи там, където трябваше да са ръцете му.
„Поредният от тези проклети сънища. Слушай, Трейк, ако искаш да съм точно като теб, престани да ми разиграваш тези сцени. Ще бъда тигър, ако това искаш — само престани да ме затваряш в сънищата ми. Събуждам се тромав и бавен и това не ми харесва. Събуждам се, без да помня нищо освен свобода.“
Нещо се приближаваше. „Неща… три, не, пет. Не големи, нито опасни.“ Той бавно извърна глава и присви очи.
Съществата, спрели се в края на поляната, бяха нещо средно между едри маймуни и хора. Ниски, със стегнати гладки тела, с тънка козина, която се сгъстяваше под мишниците и чатала. Двамата мъжкари носеха нещо като жезли с втвърдени на огън върхове и набити по тях нокти от някой едър хищник. Женските носеха копия, една от тях държеше копието си в едната ръка, а в другата — широка кремъчна брадва, която хвърли на поляната. Камъкът тупна на земята и смачка тревата някъде между Грънтъл и групата им.
Грънтъл осъзна, с леко стъписване, че познава вкуса на тези същества — горещата им плът, кръвта им, соленото на потта им. В това тяло, в това място и това време той ги беше нападал, беше ги събарял, слушал беше жалните им писъци, докато челюстите му се стягаха фатално около вратовете им.
Този път обаче не беше гладен и те, изглежда, го знаеха.
В очите им припламна благоговение, лицата им се изкривиха в странни изражения, а една от жените изведнъж заговори. Вибрираща реч, накъсана от цъкания и гърлени звуци.
А Грънтъл я разбираше.
— Звяр на мрака и огъня, ловец в тъмно и в светлина, черна козина и лъх сред тревите, бог който взима, виж този наш дар и ни пощади, защото сме слаби и малко, и тази земя не е наша, тази земя е пътят, защото бленуваме за брега, където храната е обилна и птиците грачат в слънчевия зной.
Грънтъл усети, че се хлъзга напред, безмълвен като мисъл. Беше живот и сила, обвързани в единен дъх. Напред, докато брадвата не се озова в ноктестите му лапи. Навел глава, с разширени ноздри вдиша мириса на камък и пот, ръбовете, по които бе останала стара кръв, където треви бяха излъскали кремъка, урината, плисната върху него.
Съществата искаха тази поляна за себе си.
Молеха го за разрешение, а може би и за нещо повече. Нещо като… закрила.
— Пантерата ни следи и те предизвиква — припя монотонно жената. — Но няма да пресече пътя ти. Ще избяга от миризмата ти, защото ти си господарят тук, богът, неоспоримият ловец на леса. Предната нощ тя взе детето ми — изгубихме всички свои деца. Може би ще сме последните. Може би никога няма да видим отново брега. Но ако нашата плът трябва да нахрани гладните, то нека ти си този, който ще стане по-силен с нашата кръв… Тази нощ, ако дойдеш да вземеш някой от нас, вземи мен. Аз съм най-старата. Не нося повече деца. Безполезна съм.