И тя отпусна рамене, захвърли копието и се смъкна в тревите, превъртя се на гръб и оголи гърлото си.
Бяха луди, реши Грънтъл. Обезумели от ужаса на джунглата, където бяха чужди, изгубени, търсещи някой далечен бряг. А по пътя им всяка нощ вилнееше ужас.
Но това беше сън. От някое древно време. И дори да се опиташе да ги отведе до брега, щеше да се събуди много преди това пътуване да е свършило. Да се събуди и с това да ги остави сами на съдбата им. А ако огладнееше в следващия миг? Ако инстинктът в него изригнеше и го отпратеше върху тази нещастна женска — и челюстите му да се стегнат на гърлото й?
Дали от това бе произлязла идеята за човешко жертвоприношение? Когато природата ги е гледала жадно, с неутолимия си глад? Когато не са имали нищо друго освен заострени пръти и тлеещ огън, с които да се защитят?
Тази нощ нямаше да ги убива.
Щеше да намери нещо друго за убиване. Грънтъл се отправи навътре в джунглата. Изпълниха го хиляди миризми, хиляди приглушени звуци зашепнаха в дълбоките сенки. Носеше огромната си тежест без усилие, пристъпваше безшумно. Под зеления покров светът бе сумрачен и така щеше да си остане вечно, и все пак той виждаше всичко — пърхането на зеленокрила богомолка, пробягващите из хумуса дървесни буболечки, лъскавия бяг на стоножка. Плъзна се през пътеката на сърни, видя къде се бяха хранили с клонки с потъмнели листа. Подмина изгнил дънер, накъсан и избутан встрани, земята под него — разровена от търсещата зурла на глиган.
Някъде по-късно, когато се спусна вечерта, намери дирята, която бе тръгнал да търси. Остра, лютива, едновременно позната и чужда. Беше накъсана, доказателство, че съществото, което я е оставило, е предпазливо; отдръпваше се сред дърветата в мигове на отдих.
Женска.
Забави крачките си по дирята на звяра. Цялата светлина си отиде, всеки цвят преля в оттенъци на сивото. Ако го откриеше, щеше да избяга. Но пък единственият звяр, който нямаше да го направи, бе слонът, а той никак не държеше да напада този мъдър левиатан с мръсното му чувство за хумор.
Продължи дебнешком напред, стъпка подир тиха стъпка, докато не стигна до мястото, където тя беше убила. Елен, горчивият му от паника дъх се бе затаил във въздуха. Хумусът разровен от тънките му копита, петно кръв върху сухите тъмни листа. Грънтъл спря, отпусна се, вдигна очи.
И я видя. Беше издърпала плячката си на един дебел клон, от който се спускаха лиани на водопад от нощни цветове. Еленът — или каквото бе останало от него — беше метнат през клона, а тя лежеше по дължината му, огнените й очи бяха приковани в Грънтъл.
Беше добре пригодена за нощен лов — козината й беше черно връз черно, петната едва се различаваха.
Гледаше го без страх и това го стъписа.
След това в черепа му замърмори глас, благ и мрачен.
— Върви си по своя път. Няма достатъчно за делба… дори да желаех, а аз, разбира се, не желая.
— Дошъл съм за теб — отвърна Грънтъл.
Очите й се разшириха и той видя как мускулите по раменете й се стегнаха.
— Да не би всички зверове да познават ездачи?
В първия миг Грънтъл не схвана въпроса й. А после разбирането го осени, с внезапна вълна от топлина, с внезапен интерес.
— Далече ли е пътувала душата ти?
— През времето. През незнайни разстояния. Тук сънищата ми ме водят всяка нощ. Вечно на лов, с вечния вкус на кръвта, вечно присвита боязливо встрани от пътя на такива като теб.
— Бях призован с молитва — каза Грънтъл и осъзна, че това е самата истина, още докато го изричаше. Получовешките същества, които бе оставил зад себе си, наистина го бяха призовали, сякаш за да подканят убиеца да отвърне на някаква вътрешна съпротива пред слепия шанс. Беше призован, за да убие, осъзна той, и с това да даде доказателство на идеята за съдба.
— Любопитна идея.
— Пощади ги.
— Кои?
— Знаеш за кои говоря. В това време има само едно същество, което може да изрича молитви.
Долови насмешката й.
— Грешиш. Макар че другите не си представят зверовете като богове и богини.
— Другите?
— На много нощи разстояние оттук има планини, а в тях може да се намерят твърдини, обитавани от К’Чаин Че’Малле. Има огромна река, която се излива в топъл океан, а на бреговете й може да се намерят селища землянки на Форкрул Ассаил. Има самотни кули, където живеят самотни Джагът и чакат да умрат. Има села на Тартено Тоблакай и техните братовчеди, обитателите на тундрата Нефр Трелл.