— Познаваш този свят много по-добре от мен.
— Все още ли се каниш да ме убиеш?
— Ще спреш ли да избиваш получовеците?
— Щом желаеш. Но трябва да знаеш, има времена, когато този звяр е без ездач. Подозирам, че има също времена, когато звярът, който яздиш, също ловува сам.
Надигна се изящно от клона и бавно заслиза по дънера, с главата надолу, скочи и стъпи леко върху меката горска пръст.
— Защо са толкова важни за теб?
— Не знам. Може би ги съжалявам.
— За нашия вид няма място за съжаление.
— Не съм съгласен. Това е, което можем да дадем, когато яздим душите на тези зверове. Гуглата знае, това е всичко, което можем да дадем.
— Гуглата?
— Богът на смъртта.
— Идваш от странен свят, струва ми се.
Виж, това беше стъписващо. Грънтъл помълча дълго, след това попита:
— Ти откъде си?
— От един град, наречен Нови Морн.
— Знам развалина, наречена Морн.
— Моят град не е развалина.
— Може би съществуваш във време преди идването на Гуглата.
— Може би. — Тя се протегна, блясъкът на очите й изтъня до резки. — Скоро си тръгвам. Ако си тук, когато си отида, звярът, който остава, няма да се отнесе добронамерено към присъствието ти.
— О? И дали ще е толкова глупава да ме нападне?
— И да умре? Не. Но не бих искала да я обрека на ужас.
— Ах, а това да не би да е жалост все пак?
— Не. Любов е.
Да. Можеше да разбере как човек обиква такива великолепни животни и открива, че ездата на душите им е най-драгоценен дар.
— Ще си отида веднага. Мислиш ли, че ще се срещнем отново?
— Тази нощ май наистина е наша.
Тя се понесе плавно в тъмното и дори необикновеното зрение на Грънтъл не му помогна да я проследи след първите няколко стъпки. Обърна се рязко и безшумно застъпва натам, откъдето бе дошъл. Да, усещаше вече как хватката му тук отслабва. Скоро щеше да се върне в своя свят. Към онова бледо, застояло съществуване, където живееше като полусляп, полуглух, безчувствен и тромав.
Позволи си да изръмжи сърдито и всички горски обитатели наоколо затихнаха.
А после някаква дръзка маймуна високо горе хвърли пръчка по него. Тупването на земята близо до левия му заден крак го сепна и той се дръпна боязливо.
От мрака горе го догони звучен кикот.
Бурята от хаос се разбушува пред погледа му, погълна половин небе с вихрено безумие от олово, зърнесто черно и искрящи пипала от сребро. Виждаше как яростният й фронт надига земята в кипяща стена от прах, камъни и пръст, как идва все по-близо.
Предстоящият край не беше чак толкова лош, ако питаха Дич. Влачеха го за веригата, затегната за десния му глезен. Кожата му беше обелена — бялата кост и хрущялът от останалия му лакът, зацапан с кал, се виждаха през червените петна пред очите му. Коленете му бяха отекли, а прангата бавно се врязваше през глезена и костите на стъпалото. Чудеше се какво ли ще стане, когато стъпалото най-сетне се откъсне — какво щеше да изпита? Да лежи, обездвижен най-сетне, може би да гледа как прангата се завърта, извива се и се изхлузва. Щеше да е… свободен.
Мъчението на това съществуване не трябваше да включва болка. Това беше нечестно. Разбира се, повечето от тази болка вече заглъхваше — твърде много се беше присвивал и треперил, охкал и хлипал — но спомените си оставаха като огън в черепа му.
Дърпаха го напред по разкъртени камъни, острите им ръбове се врязваха в гърба му, изравяха нови бразди в премазаната му плът, набиваха се в основата на черепа и къртеха последните валма коса и кожа. А щом веригата се запънеше, само за да го превърти, той зяпваше за пореден път стихията зад тях.
От стенещия някъде напред фургон ехтяха песни на страдание, несекващ, отчаян хор.
Колко лошо, помисли си той, че онзи огромен демон не го беше намерил още в първите мигове, след като рухна, не го беше вдигнал на рамото си — не че можеше да носи повече, отколкото вече носеше. Но дори да не беше направил нищо повече, освен да го издърпа встрани, тогава масивното колело на фургона нямаше да прекърши дясната му ръка и рамо, да ги стрие на каша, докато не останат само нишки хрущял, които да ги задържат към тялото. След това всички надежди — колкото и смътни да бяха, — че ще се вдигне отново, за да влее силата си в процесията, си бяха отишли. Беше се превърнал в поредната мъртва тежест, влачен отзад, подсилил страданието на онези, които продължаваха да се тътрят.