Наблизо, почти успоредно на него, една огромна верига, вече обрасла с мъх, свършваше при останките на дракон. Криле като опърпани платна, счупени и подскачащи по земята напречни ребра, почти одрана глава, която се влачеше зад натрошения врат. Когато го видя за първи път, се потресе, ужаси се. И сега все още, всеки път, щом се появеше в полезрението му, го заливаше вълна от ужас. Фактът, че дори такова същество се е провалило, бе доказателство за отчаяната крайност, която ги изтезаваше.
Аномандър Рейк беше спрял да убива. Легионът пропадаше. Унищожението се приближаваше неумолимо.
„Животът се бои от хаоса. Страхуваме се от него повече от всичко друго, защото е анатема. Редът воюва срещу разпада. Редът договаря взаимодействие като механизъм за оцеляване, на всяко ниво, от парче кожа до цяла менажерия от взаимно зависими същества. Това взаимодействие, разбира се, може по същество и да не е непременно мирно — нищожна размяна на провали, за да гарантират по-големи успехи.“
„Да, докато ме влачат тук, на самия край на съществуването ми, започвам да разбирам…“
„Вижте ме, вижте този дар на размисъла.“
„Рейк, какво си направил?“
Една мазолеста ръка се стегна около здравата му все още ръка, вдигна го и го понесе напред, по-близо до пълзящия фургон.
— Няма никакъв смисъл.
— Това — отвърна му дълбок сдържан глас — е без значение.
— Аз не заслужавам…
— Може би не, но съм решил да ти намеря място във фургона.
Дич се изсмя хрипливо.
— Просто откъснете стъпалото ми, милостиви господине, и ме оставете.
— Не. Може да се окажеш нужен, маг.
Нужен? Виж, това беше нелепо.
— Кой си ти?
— Драконъс.
Дич отново се изсмя.
— Търсех те… сякаш преди векове, вече.
— Вече ме намери.
— Мислех си, че може да знаеш начин да се избяга. Виж, това ако не е смешно! В края на краищата, ако знаеше, нямаше още да си тук, нали?
— Това изглежда логично.
Странен отговор.
— Драконъс.
— Какво?
— Ти логичен ли си?
— Ни най-малко. А, ето, стигнахме.
Гледката, която посрещна Дич, щом го надигнаха и обърнаха напред, беше още по-ужасяваща от всичко, което бе видял, откакто бе пристигнал в прокълнатото селение на Драгнипур. Стена от тела, изпънати ходила, подаващи се между зяпнали лица, тук-там по някоя провиснала навън ръка, гърчеща се и плувнала в пот. Тук коляно, там рамо. Валма мокра коса, пръсти с дълги колкото ками нокти. Хора, демони, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, други, от естество, каквото Дич не можеше дори да определи. Видя една длан и ръката до лакътя, направени сякаш изцяло от метал, очни кухини, панти и пръчки, и коруба от желязна кожа. Най-лошото от всичко бяха облещените очи, зяпнали от лица, лишени сякаш от всякакво възможно изражение и останали отпуснати и безжизнени.
— Направете място! — изрева Драконъс.
Отвърнаха му крясъци:
— Никакво място няма! Никъде не остана!
Пренебрегнал отчаяните протести, Драконъс започна да се катери по стената от плът. Лица, изкривени от гняв и болка, очи, облещени в оскърбено неверие, ръце, които дращеха към него или удряха с юмруци, но гигантският воин остана безразличен към всичко това. Дич усещаше неизмеримата му сила, неумолимата му увереност във всяко движение, което издаваше нещо непокоримо. И се смълча, обзет от благоговение.
Изкачваха се все по-високо, а сенките беснееха на безумни шарки под яростния блясък на бурята, сякаш естественият сумрак на този свят се беше вкопчил в повърхността му и тук, високо над нея, въздухът бе по-чист, по-остър.
Поклащането на бавно тътрещия се фургон се долавяше в люлеенето на стената близо до върха, движение, съпроводено от хлъзгавото помръдване на плът и колебливата песен от глухи ритмични стонове и пъшкания. Стената най-сетне се закриви навътре и Драконъс задърпа Дич през гърбици от кожа, телата бяха толкова плътно натъпкани, че повърхността под него изглеждаше твърда, вълнисто пространство, покрито с пот, пепел и разкаляна пръст. Повечето лежаха по корем, сякаш да се взират в небето — гледка, която щеше да изчезне завинаги, щом дойдеше следващото тяло — бе твърде непоносимо.
Драконъс го изтъркаля в една падина между два гърба, единият с лице на една страна, другият — на другата. Мъж, жена… внезапният допир с меката женска плът, до която го заклиниха, го сепна, събуди нещо в него и Дич изруга.
— Взимаш каквото можеш, маг — рече Драконъс.
Дич чу как си тръгна.
Вече можеше да различи далечни гласове и странни звуци наблизо. Някой припълзя по-близо до него и Дич усети леко дръпване на веригата си.
— Почти измъкнал се значи. Почти измъкнал се.